КУЛТУРНА ПЛАНЕТА

« Expand/Collapse

acristaCafe (10 unread)

August 30, 2010
August 23, 2010
12:47
Генезис
» ‎ acristaCafe

понякога, в най-неуловимия миг преди разбуждането и съня, ме залива вълна от зловеща несигурност – всъщност сън ли беше това или реалност? когато сънят е бил красив, ярък, наситен, с отчетливо усещане за реално преживяване, се изгубвам между понятия и възприятия за разликата между тези две „реалности“. иска ми се дори да поостана в онази – другата действителност – в която съм творец и мога всичко (да плувам като делфин или да летя, асансьорите да нямат последен етаж, да бягам на забавен кадър или да слизам по стълби без стъпала), но внезапно „истинската“ реалност избликва с рязък телефонен звън и се настанява господарски в ума ти, склонявайки те да забравиш онази „другата“…

няма как да не се възхитя на Inception. великолепен актьорски състав. драматично изследване на лабиринтите на сънищата. неочаквано преброждане на сън в съня. обсебващо търсене на Генезиса - началната точка на всяка идея…

повечето хора ще нарекат филма откровен шедьовър, вероятно ще има и такива, които изобщо няма да го разберат. всичко се свежда до индивидуалното ниво на зрителя, до концепциите му за света, живота и смъртта в собственото му съзнание и пластовете под него. за мен безспорният талант на Кристофър Нолън – режисьор и сценарист на филма, се таи в брилянтното преплитане на вече споделени от други умове подобни идеи, за да конструира своята собствена и оригинално поднесена визия за материята. ще разберете какво имам предвид, ако сте разгръщали Отвъд разума на Ричард Бах, или сте запознати с Разговорите на Нийл Уолш с Бога или пък с идеите на Азимов в Роботите и империята. във всички тях (а сигурно и в много други произведения), подобно на пъзелчета се откриват късчета от Генезис. може би всички те с времето са се насложили в подсъзнанието на режисьора, за да изкристализират в една обсебваща, подобна на устойчив вирус идея – създаването на Inception… което прави филма наистина гениална проекция на „истинския“ живот… и задава един много важен въпрос: възможна ли е истински „оригиналната“ идея в нашия свят (като чист творчески импулс) или всичко се свежда до пречупване на вече съществуващото? (и най-вече – съществуващо къде…)
June 23, 2010
16:00
няколко филмови попадения
» ‎ acristaCafe

Remember me – не знам дали феновете на Робърт Патинсън ще го възприемат в друго амплоа, освен вампирското, но филмът определено си струва. не е лек за гледане, но пък е от онези, които те оставят замислен и с желание да направиш и промениш нещо, да изживееш смислени моменти, независимо колко незначителни изглеждат те от разстояние на времето…
trailer >>

Leap Year – мислех, че ще е поредната сладникава комедия тип Той и Тя, и до голяма степен беше.. но има нещо докосващо в този филм, може би, защото романтиката е ситуирана в Ирландия, където си е нужно сериозно чувство за хумор, за да стигнеш до… Дъблин.
trailer >>

How to train your Dragon – фън, фън, фън, когато с анимация ти поднасят сериозни идеи, винаги си струва гледането, а и кой би устоял на гласа на Джерард Бътлър (като Старши викинг, хм?)
trailer >>

A single Man – брилянтна роля на Колин Фърт, може би една от най-добрите му досега! филмът е истинско произведение на изкуството като операторско майсторство и музика.. A must!
trailer >>

Veronika desides to die – бях любопитна какво ще излезе от първата продажба на авторски права на роман на Коелю и трябва да призная, че бях приятно изненадана. краят е свеж и оптимистичен, точно, както в книгата, така че духът, а и визията за мен са пресъздадени много сполучливо.
trailer >>

The Bounty Hunter – и нещо съвсем по лятно свежо, отново Джерард Бътлър, в естественото си амлоа да тормози бившата си половинка, затиснал истинските чувства под тонове мъжественост… струва си усмихването!
trailer >>
June 07, 2010
13:06
Представям ви модно ателие El Mari
» ‎ acristaCafe

какво може да се напише за красотата? тя трябва да се усети, попие, пожелае и изживее с всички сетива, трябва да вдъхнови и омагьоса, да те остави без дъх и без думи. точно така ми въздейства всичко, до което се докосва и сътворява талантът на Марияна – една дръзка и стилна повелителка на модата, която наскоро се сдоби със свое онлайн пространство: El Mari Fashion Atelier.

както ще се уверите сами на сайта, тоалетите на Марияна са магическо преплитане на дарование и въображение, на сливане на фини умения, изразителни материи, нетрадиционен подход, женствени детайли и грация. те са създадени за уверени и динамични дами, които съумяват да превърнат дрехата в естествено продължение на своя чар, сексапил и класа.

не пропускайте да разгледате не само отделните модели към колекциите, но и детайлните снимки към тях. истинско очарование е и първата детска линия на Марияна, вдъхновена от дъщеричката й – Вита, а от бижутата, модните и сватбени аксесоари, грима и прическите, сигурна съм, ще останете впечатлени.

подарете си красота! >>
May 19, 2010
19:17
Georgia O’Keeffe
» ‎ acristaCafe

имената на известните жени – художнички все още се броят на пръсти. TV версията за Джорджа О’Кийф е още една перла сред любимите филми за тях - разказва за живота й от съдбоносния момент, в който среща съпруга си – фотографът Алфред Щиглиц и това е начало на период на израстване, драматизъм и мъчително намиране на себе си. филмът е заснет като произведение на изкуството – всеки кадър е картина, и с това, а може би и с крайните, бурни и разрушителни отношения, ми напомни за Фрида като усещане. музиката на Jeff Beal е прекрасен фон, а Джоан Алън и Джеръми Айрънс са блестящ избор за главните роли.

Georgia O’Keeffe Museum >>

откъс от филма >>
May 17, 2010
20:12
Tord Gustavsen Magic
» ‎ acristaCafe

концертът на Tord Gustavsen Ensemble в Зала България – истинска магия! този джаз бих нарекла приказен – слуша се на спокойни дълбоки глътки със затворени очи, навън се сипе пухкав сняг или пее проливен дъжд, с чаша отлежало питие в ръка, докато загадъчно и с благодарност се усмихваш в мрака…

нещо любимо >>
May 14, 2010
1:24
До Канада и назад (част II – Монреал)
» ‎ acristaCafe

сигурно има безброй известни места по света, чието име обаче е просто абстрактно понятие, без точни координати и особено съдържание в съзнанието. така беше и Монреал за мен, преди да получа поканата от галерията и да реша, че ще заминем там за откриването. знаех, че е красив град, в който се провежда джаз фестивал … и толкова. хубавото е, че в нета има толкова информация, че човек може да се подготви доста добре предварително, както и направихме всъщност.

открийте разликите

кацаме след 12 часов полет и смилане на времето, каквото досега не съм преживявала (в София е 7 часа сутринта, кацаме в Монреал в 14:30 същия следобед). посрещат ни Гинка и Маги, които живеят от години в града – (и с двете се срещаме за първи път наяве), и информацията започва да се сипе още в колата. първото нещо, което забелязваме още на път от летището към хотела е, че колите нямат предни номера. обяснението е годишната такса “номер”, която автоматично свежда номера само до един. бързо ни осведомяват, че към дългия списък от такси има дори такава за притежаване на шофьорска книжка. редът се усеща някак във въздуха, кара се без напрежение, няма задръствания, а тъй като паркирането е проблем, всички чинно сричат знаците за паркиране, защото всяко неправилно такова, автоматично ти излиза солено.

разстоянията тук са доста измамни. разбираме го още на първата разходка от хотела (който сме подбрали „близо“) до галерията. затова и метрото е желателно, бързо и ефективно средство за придвижване. прави ми впечатление, че това, което сме чували като характерен за големите градове фон по филмите е вярно – в далечината непрекъснато вият сирени, било то на линейки или на пожарни коли. разказаха ни, че пожарникарите са много на почит в Монреал, защото градът помни два почти унищожителни пожара в началото на миналия век. затова навсякъде има пожарни кранове, пред които е забранено да се паркира. разбираме и причината за пожарите – въпреки че почти всички фасади изглеждат спретнати и подредени с малките си тухлички, сградите всъщност са изцяло дървени, а тухлите са само облицовка. освен това са и плътно долепени една до друга, което прави нещата лесни за унищожителната лакомия на огъня.

Монреал е много шарен град – не знам дори, дали това е правилната дума. по-скоро е различен в кварталите си като облик и излъчване. това, което моят европейски поглед не успява да възприеме, са много разпространените тук „каубойски“ сгради – на два етажа, с плосък покрив, облицовка от тухли и външни стълби отпред, от които ми се струва, че всеки момент ще излязат група каубои и ще се метнат на конете. от друга страна в Стария град има сгради на по 200 години, downtown-ските небостъргачи се прегръщат с катедрали, а на хълма, дал име на града (Mount Royal) са разположени къщите на богатите – симпатични мини имения за по милион – два, с педантично оформени зелени площи и цветя, които (!) нямат никакви зидове и огради, просто са на деликатно разстояние едно от друго. всяка от тях е с различна собствена индивидуалност в архитектурата и за разлика от каубойските, имат скосени покриви. говори се, че тук най-хубавите коли се карат от богатите и … от пенсионерите, колкото и невероятно да ни звучи. без коментар.

шареното е и в хората, и в националността им – от хотел Holiday Inn с архитектура с китайски елементи започва China town, където магазинчетата и обитателите те карат да се чувстваш съвсем като в Китай, а в гей вилидж дори по витрините на магазините манекените са с характерни чупки в кръста. за всеки по нещо. прави впечатление, че никъде по улиците няма кофи за боклук. обяснението е простичко – боклукът се събира в определен ден от седмицата и тогава се изнася за вземане. с това се занимава отговорника на входа, който също може да извикате за дребни битови повреди, които влизат в наема.

наричат Монреал Града на двете нива и Града на стоте камбани. първото е заради Подземния град – километри тунели с магазини и офиси под земята, които са свързани с метрото и при убийствените температури през зимата позволяват придвижването, без да се налага излизане на повърхността. прави впечатление, че в тези тунели (поне където минаваме ние), няма издраскано, мръсно или счупено, което е направо удивително за балканската ни природа. разказват ни, че при тукашните сурови зими, няма понятие „да те изненада снега“. чистенето му става с железен ред и макар да се трупа на определени места чак до пролетта, местата за преминаване за осигурени. второто име идва от множеството катедрали и църкви, пръснати из целия град.

montreal palais des congres

докато си говорим с приятелите ни българи за реалността на емигрантите тук, осъзнавам защо най-много българи има в Торонто, а не тук – една от сериозните причини е френския език, който в Монреал е абсолютно задължителен за намирането на хубава работа, позволяваща израстване и добро заплащане. забелязвам, че конкретно нашите приятели са максимално фокусирани над ежедневните си задачи: курсове, изпити, работа, семейство, които ще направят живота им по-хубав и ще осигурят по-висок стандарт. няма носталгия (поне не я показват и аз не усещам такава), нито традиционното вече българско мрънкане. иначе космополитността се вижда с просто око дори по улиците – азиатци, европейци, африканци, американци, латинос, има от всичко, любезни са, отзивчиви, приятелски настроени, въпреки че френският е основен език, отговарят на английски. говори се, че всъщност това смесване и привличане на представители на различни култури е политика на страната за обогатяване на генния фонд, който вследствие на суровите условия на живот преди години силно е излинял.

храната е не по-малко цветна – първата вечер ни водят в т.нар. бюфет – за 10$ получаваш повече от изобилие от няколко блок маси, отрупани със салати, печени меса, рибни деликатеси, хляб, сладоледи и десерти. Гергьовден е малко странен тази година – обядваме с екипа на галерията, които са вегетарианци и се хранят с органична храна, приготвена на място в собствената им кухня, а вечерта замръкваме в италиански ресторант, в който ни изпращат сами да си подберем и изпечем филийките и намажем с направо престъпно вкусни смеси. никъде в заведенията и вътрешността на сградите не се пуши. на някои входове има поставени подобни на пощенски кутии, в които може да се тръска пепелта и да се загаси цигарата. оставяме за последния ден преди заминаване предварително препоръчаното заведение Schwarz (благодаря ти, Роси ), което съществува от 1928 година и пази наистина автентична атмосфера. в него се готви уникално пушено месо, което гарантира солидно преяждане и мога да ви уверя, че чакането на опашка отвън, за да получиш маса, си струва! освен, че опитваме от деликатесите, се сдобиваме с комплект подправки, които се надяваме да имат същия магически ефект и върху нашенското месо. единственото, което не успяваме да открием, е препоръчания ми от една американка, живееща в Монреал, „beaver tail“, което всъщност не било опашка от бобър, а десерт с това наименование.

Go Canadians!
за седмицата, в която сме в Монреал, няколко вечери са “хокейни”. по улиците се усеща приповдигнатост и съпричастност с канадския отбор: хората гордо носят екипи, дори жените, по колите са накачени флагчета, а на автобусите непрестанно се изписва Go, Canadians! тук хокеят е истинска религия, която е обхванала не само местните, но и голяма част от емигрантите. ние успяхме да гледаме мач с отбора на Питсбърг и ми се стори, че тази вечна битка между канадци и американци, съпроводена от бурни емоции, възторжени и разочаровани викове, е наистина неделима част от канадската атмосфера.

щедростта на природата

още от google maps се вижда колко е зелен островът и с колко водни ръкави е прорязан. в Монреал всяка зелена площ е почистена и подредена, малките градинки пред къщите са китни и направени (има глоба за немарливи собственици), ботаническата градина е уникално място с хиляди растителни видове. за моя изненада сърцето ми остава в китайската градина, която е много по-релаксираща и красива от японската. много от видовете не са разцъфнали, защото сега е ранна пролет и градината тепърва изгрява с целия си блясък. до ботаническата е Биодома, който пресъздава 5 екосистеми – тропическа и широколистни гори, St. Lawrence морска екосистема, арктическа и антарктическа екосистеми. всички са с автентичния си климат, за да създадат на обитателите си реална обстановка.
всъщност работата на местните метериолози сигурно е доста трудна – климатът е поредното шарено и непредсказуемо нещо тук – през два часа времето се мени през слънчево, облачно и порой, отново до слънце, а за седмицата, в която ние сме там, от 18 градуса слизаме до 2, постоянно духа вятър, накрая прехвърча и сняг. при това местните ни разказват, че всъщност сме късметлии, защото това време е по-характерно за юни, може би затова дърветата смело са нацъфтели, а жените за мое изумление масово ходят боси и по джапанки.

град на музеи

музеите в Монреал не са много, но затова пък си заслужават отделеното време. дори експозициите да не са по вкуса на посетителя, то сградите сами по себе си са произведения на изкуството. отделяме един следобед на Музея за изящни изкуства, където освен постоянните изложби, които са безплатни, разглеждаме атрактивна експозиция за живота и творчеството на Miles Davis и изложба бижута, вдъхновена от представленията на Cirque de Soleil. в другата сграда на музея най-силно впечатлява изложба стъкло. в постоянните експозиции и вътре в музея е разрешено да се снима, навсякъде се виждат майки с маного малки деца, както и хора в инвалидни колички, които очевидно нямат проблеми с достъпа. другият музей – за Съвременно изкуство не ме очарова особено като експозиция – както може и да се очаква, твърде много модерен арт – от типа черен квадрат на бял фон.. в една от залите обаче се натъкваме на интересна инсталация на огромно осветително тяло, направено изцяло от различни по вид стъклени чаши, които погледнати отдалеч са напълно неразличими, а под полюлея има маса, отрупана със същите чаши. музеят, който не успяваме да посетим, е Историческият музей.

една монреалска галерия

от ден първи комуникацията с Gora е изключително стегната и професионална. още с поканата получавам 90% от необходимата ми за да взема решение информация. тях не ги интересува дали си самоук художник или си учил изкуство, не се страхуват от стъкла (това обикновено е един от доводите на галериите да отказват пастели), важното е дали в теб виждат продаваем артист, не държат високопарни речи, за да определят с етикети творчеството, оставят то само да говори, а политиката е просто при тях да има изкуство, което го няма в другите галерии. имат си art head hunters, хора, които издирват творци по целия свят, след това собствениците одобряват кои от тях да бъдат поканени. конкретно тази галерия няма лице на улицата, не разчита на случаен поток от посетители, затова пък редовно прави корпоративни събития в залите си и така промотира авторите. модерното изкуство е на почит, но се търси и различното. не си позволяват да коментират с епитети самите картини, нито цените им, само при крайности в тях се намесват със съвет. затова пък щедро раздават визитки и каталози с координати на авторите, без да се притесняват, че някой ще ги прескочи като посредник (тъжна бг действителност). усещането ми е за различен подход и реалност, но то е неизбежно при всички други гореспоменати различия.

снимки от откриването >>

P.S. Благодарим на Гинка, Марти и Маги за тяхната отзивчивост, топлота и гостоприемство! Бяхте страхотни гидове и направихте преживяването Монреал много по-вълнуващо!

и още от града:

детайл от емблематичната скулптура

Cirque du Soleil – за жалост не успяхме да стигнем до представлението им

нощен Монреал – поглед от катедралата Сен Жозеф

и поглед към небостъргачите от Mount Royal

MacGill University – едно от най-престижните учебни заведения

още снимки от Монреал >>
May 13, 2010
18:41
До Канада и назад (част I – зад кулисите)
» ‎ acristaCafe

някои хора скачат с бънджи. аз пък правя изложби в Канада. разликата е, че скокът те изстрелва адреналинно има няма за половин час, а с моя арт скок адреналинът ме държи вече пети месец…

Решението е само началото на нещо,

това осъзнава Сантяго от “Алхимикът”, когато поема на дълго пътешествие, следвайки мечтите си. аз започвам да осъзнавам тези думи веднага след Нова година, когато стартира подготовката за изложбата в Монреал. дори не подозирам колко е вярно, че решението ми да кажа Да на поканата, е само началото…

Когато възвърна хъса си за рисуване, с мен се случва истинско чудо. И така е всеки път.

и така, на 4 януари, със заредени до горе батерии след празниците, започвам мащабната офанзива с разчертаване на графика в календара чак до месец май и загребвам в няколко посоки: трябва да нарисувам седемнадесет картини, да подготвя документи за визи, да намеря финансиране, да организирам информацията за самата изложба, да разбера как по дяволите ще изпратя готовите картини на другия край на света и в какъв вид. хвърлям се с главата напред… и here we go.

“Само лудите успяват. Останалите не опитват нищо.”

през повечето дни снова между статива и компютъра като лъв в клетка, навън е яка зима, всичко правя на изкуствено осветление, под дебел слой пастелен прах. вечер чета “Хана” и нейните мисли ме спасяват, ръчкат ме да вървя напред и да следвам пътя, който сама съм си избрала, защото знам, че е верният! ако ще е лудост, да е като хората! картините изплуват една след друга, никога не съм работила по интензивно. страшно се кефя на това, което правя! усещането е като че летиш нависоко, а после, като свършат батериите, се просваш с изплезен език.

“What would life be if we had no courage to attempt anything?” Van Gogh

към средата на януари жонглирам между рисуването и събирането на документи за визи. оказва се, че това само по себе си е влудяващо начинание поради липсата на посолство у нас. няма кой да питаш за най-елементарните неща. чета форуми и сайта на канадското посолство в Румъния, следвам собствената си логика и интуиция, след това стискам зъбите и палците. в главата ми ежедневно се намества смазващо количество нова информация. пращаме готовите документи едва в началото на март, а няколко седмици по-късно най-после получаваме визите. алилуя!

All in

междувременно вече е февруари и смилам инфо какви са опциите за рамкиране тук и в галерията в Монреал, както и мога ли да заменя чупливото стъкло с друг по-лек и нечуплив материал (в ателието го наричат веролит), който се оказва неподходящ, защото картините губят остротата на изображението. ядец! очевидно веселбата ще е докрай. правя пробно рамкиране с половината от картините – за първи път рамкирам с дървени рамки, а и преценяваме всеки грам заради транспорта, но в крайна сметка изборът се оказва смел и ефектен. комуникацията с другия край на света е ежедневна (да, вие сте първата българка с изложба в галерията), организирам снимки на картините, разучавам възможности за пакетиране и логистика, създаваме група във Facebook и покрай нея за сетен път осъзнавам колко малък всъщност е светът! през цялото време от главата ми не излиза мисълта, че цялата организация по изложбата дотук ми се струва като игра на покер: всичко се свежда до умението да вземаш решения, без да разполагаш с цялата информация и да рискуваш с всички налични ресурси, за да спечелиш. Аз съм all in отвсякъде.

Тиха лудост канадска

към средата на март се влача като призрак с пранги, но поне картините са готови и съм доволна, че запазвам темпото до края. подавам документи за финансиране в Национален Фонд Култура, програма “Мобилност”, което си е като документация за обществена поръчка. на моменти ми се струва, че съм скочила с парашут в космоса – такава нелепа безтегловност ме обзема. всеки ден обаче парченцата от пъзела се подреждат, бавно, бавно, та чак мъчително.
пакетажът на картини със стъкло (65/65 см всяка), които трябва да направят околосветско пътешествие, се оказва поредното “забавление”. след като оставам недоволна от произведеното от външен доставчик, прекарваме един цял уикенд в гаража в кроене, рязане и сглобяване на опаковката. по-красива не сте виждали! накрая сме с изранени пръсти и болки в кръста, но поне се успокоявам, че има шанс да стигнат цели.

междувременно дипля документи за куриерите – сертификати, фактури, пълномощни. осведомяват ме, че трябва да разполагам с ЕОРИ номер от митницата за износа на картините. (тук отварям една скоба, защото ми отне половин ден да ровя в нета, за да разбера как се вади въпросния номер и може ли с електронен подпис или не. ако ви се наложи, отивате на сайта на Агенция митници, разпечатвате си формуляра за ЕОРИ, попълвате го колкото можете, отивате на Веслец 84, гише деловодство, питате каквото не знаете, завеждат ви и ви пращат в стая 13. там влизате с най-очарователната си усмивка и високо “добър ден” и се пробвате да стане веднага. аз успях да сведа 5-тте дни до “елате утре” и ето че вече фигурирам и в системата на митниците, да го ева.)

Краят на етап 1

точно 3 месеца след началото, на 1 април (и това хич не е шега) закарваме пратката на куриерите. чудото тежи цели 82 кг, но пък изглежда величествено, особено с надписите отвън. толкова облекчена си тръгвам, че чак се просълзявам над следобедното кафе. първият етап е приключен. управлението на проекта е завидно – изчислила съм, че картините трябва да кацнат в галерията на 19 април. след десетина дни престой на митница, още пълномощни и документация, на 13 април пратката е освободена от митница, а на 20 април от галерията лаконично потвърждават, че картините са там. щом не ми казват, че има проблем, заключавам, че слава богу всичко е наред.

Последни метри

към края на април дните се нижат предимно захлупени от дъждовно небе. в странно състояние на очакване съм – не мога да подхвана нищо сериозно преди заминаването. изведнъж времето забавя ход – като неловка безтегловност. за да е по-забавно, вулкан с непроизнесимо име изригва най-невъзмутимо и сега вече пътуването е под въпрос и нямам идея дали ще престояваме по летищата повече от необходимото. седмицата преди заминаването поглъщам третата книга на Харли Браун и с удоволствие влизам в час с арт терминологията на английски. ще ми е нужна. стягаме багажа и ей го на къде е – другият край на света…

P.S. Искам да благодаря на всички приятели и бизнес партньори, които направиха възможно реализирането на изложбата:

- на човека до мен и семейството ми за безценната подкрепа;

- на ателие за рамки “Арковна” (Шипка 6) за съпричастността и смелите решения;

- на екипа на Pure Communication за успешната комуникация с бизнеса и медиите,

- на Cognito Advertising за стилните рекламни материали;

- на Ния Касабова за прекрасните снимки на картините ми;

- на El Mari Fashion Atelier за най-якия артистичен костюм за откриването;
и съвсем не на последно място

- на Светлана от Vetrocity, която преживя заедно с мен и в детайли всички емоции през тези интензивни месеци.
April 21, 2010
14:43
акрилни пориви
» ‎ acristaCafe

първо лице, рисувано експериментално не с пастели, а с акрилни бои върху платно, девойката е със „съвършените“ мерки 50/50 см :о)
April 18, 2010
18:12
Nine
» ‎ acristaCafe

да надникнеш в главата на творческия гений, може да се окаже любопитно, очарователно и пленително, но и доста „страховито“ преживяване, особено ако става дума за режисьор, изгубен в хаоса на собствения си живот и търсенето на муза и затиснат от неизменните клишета, съпътстващи твореца (гледала съм всичките ви филми! ранните ви филми бяха страхотни! обожавам визията ви за религията и сексуалната революция!)…моля?!
силата на Nine, създаден по едноименния бродуейски спектакъл, е в драматичното осветление, внушителния актьорски състав (Даниел Дей Луис, София Лорен, Мариойн Котияр, Никол Кидман, Кейт Хъдзън, Пенелопи Круз), в музиката, от която настръхваш и в елегантното, ту черно-бяло като овехтяла снимка, ту цветно и пищно движение из спомените и фантазиите на режисьора, и естествено типично по италиански – в тънката граница между хумора и сериозното. най-сериозната идея във филма всъщност, (поднесена като зададен от журналист на поредната пресконференция въпрос) е дали един творец създава най-добрите си произведения докато е неизвестен… защото успехът е измамен и носи бремето на очакванията за непрекъснато надскачане на собственото въображение, пък било то и гениално… а този стремеж спокойно може да те доведе до лудост.

Fergie – Be Italian – откъс >>

откъс от филма >>