Звезден прах
Нийл Геймън
ИК “Бард”
“Звезден прах” е книга от британския писател Нийл Геймън. Автор на романите “Американски богове”, “Никога, никъде, никой”, комиксът “Sandman”, както и на голямо количество сборници с разкази, той добива широка популярност като съавтор на книгата “Добри поличби” с Тери Пратчет и печели множество награди.
“Звезден прах” не е обичайната приказка. Първото и най-важното – персонажите не са нито прекалени мили, нито прекалено симпатични. Понякога даже дразнят. Второ и също важно – това не е приказка в истинския смисъл на думата. В никакъв случай! Тук фигурира фентъзи елементът с феите и магиите, но на “Звезден прах” й липсват прекалено много елементи. Няма финален и фатален сблъсък със Злото, липсва и добрият, самоотвержен герой, който ще спаси принцесата или кралството. Въпреки това, нека да представя накратко сюжетът в книгата и по-късно ще доизясня какво не ми е допаднало в нея.
Имало едно село във Великобритания. Казвало се Стената. Наричало се така, заради широката стена, опасваща го и предпазваща хората от вредното действие на Самодивски свят. Когато вятърът духал, разноцветни пламъци се извисявали в бумтящите камини. Това било нещо обичайно.
Веднъж на девет години връзката между двата свята се засилвала и се провеждал Самодивският панаир, като всеки свободно минавал през дупката в Стената. Оттам попадал в един свят на бутилирани вълшебства, порцеланови цветя, разменяеми очи и най-важоното – на обитателите на Самодивския свят.
Младият Дънстън Торн живее в малка къщурка, в изолирана част от имението на родителите си. Твърдо решен да посети тазгодишния Панаир, той предлага на един странен господин да наеме къщурката му, в замяна на едно вълшебство. И го получава...
На бял свят излиза Тристан Торн, наполовина човек, наполовина жител на Самодивския свят. Жив и изпълнен с енергия, мечтаещ за приключения, рицари и деви за спасяване, младият Тристан моли неописуемо красивата сивоока Виктория Форестър за ръката й (или поне за целувка, ако не й се свиди). Той не е очаквал, че обожаваната от него любима ще поиска падащата звезда, приземила се някъде из Самодивската страна...
В същото време, звездата привлича вниманието и нездравия интерес на някои не така доброжелателни същества – на престолонаследници, вещици и изобщо на всички, които знаят какво означава една падаща звезда и какво може да им донесе тя. Начело на лова застава една от прастарите Лилим – повелителките на тъмните магии. Възвърнала краткотрайната си красота и неизмеримото си могъщество, тя тръгва на мисия. От друга страна, наследниците на кралство Бурелом започват Кръстоносен поход към звездата, за да открият един медалион, който ще покаже истинския наследник на трона.
Тристан не иска нищо друго, освен ръката на Виктория, а се забърква в истинска въртележка от събития, които финално го довеждат до разкритие на една тайна от миналото, която ще промени цялата съдба на Самодивската страна... Пътува на кораб, помага на еднорог, бива превърнат в мъничко животно, преживява купища приключения и намира любовта в лицето на едно доста цинично и хитро момиче.
“Звезден прах” е една доста странна книга – очакваш през цялото време нещо по-вълнуващо да се случи, авторът да престане с откровено глупавите и ненужни описания на битови сцени, да се появи кулминацията... Нищо подобно не се случва. Както е запознала книгата, така и си свършва – страниците не са запълнени с нещо, което е чак толкова различно или на другия полюс – пълно с клишета. “Звезден прах” не се отиличава почти с нищо от други опити да се осмее някоя приказка. Защото това практически е осмиване – иначе наистина не разбирам каква е била целта на автора.
Персонажите се отличават с някои непоносими за мен черти – мърморещата и вечно недоволна Ивейн, която накрая, ей така, си променя отношението към Тристан. А вещицата не е нито толкова страшна, нито толкова лоша и безчувствена, колкото би трябвало. Майката-фея пък прекалено много се вживява в ролята на току-що открила отдавна изчезналия си син майка.
“Звезден прах” просто не се запомня. Няма нещо, което да блесне изведнъж и да превърне по-нататъчния прочит в нещо невероятно. След всичките доста положителни отзиви, на които попаднах, книгата ми се струва недоизпипана, без да има определена целева аудитория – не е нито за деца, нито за възрастни. Защото първите ще се отвратят от описанията на това как някои от персонажите ходи до тоалетна в храстите, а на вторите ще им се случи прекалено скучно, за да я дочетат. Само мимоходом ще спомена за секс-сцената, която тотално прогонва всеки родител, търсещ подарък за детето си.
В “Звезден прах” Нийл Геймън е заложил невероятен потенциал, но поне според мен не го е използвал. Само малки капчици от него. Книгата е едно доказателство какво може да стане, ако авторът се самозабрави в опитите си да оригиналчи.
Не ме разбирайте погрешно, аз харесах книгата, въпреки всичките й недостатъци, въпреки дразнещите елементи от повествованието. На първо място, персонажите могат да бъдат доста забавни и интересни. Веднага се сещам за малкото същество с неизяснен произход, или за обидите на Ивейн по адрес на Тристан... Атмосферата в Самодивската страна е ярко приказна – с лошата гора, искаща да зароби двама персонажи, до малките светещи същества, които така ужасяват главния герой...
Нека всяка книга, която захванете, ви доставя удоволствие и ви радва. Ако решите да четете “Звезден прах” – добре, но вие можете да останете разочаровани. Ако се абстрахирате някои битовизми, прочитът ви ще бъде може би приятен. На мен гръмкото изказване: “Приказка, която само Нийл Геймън може да напише!”, не ми подейства и не ми попречи да изразя мнението си за книгата.
“Звезден прах” има и своите достойнства.