“Спомените понякога ни пречат да живеем.” Главния герой на този разказ е напълно убеден в това, и дори намира начин да преодолее тази пречка. Но с цената на какво?
Спомени спомени,
назад във времето ни връщате.
Спомням си кви ли не глупости – как съм си играл с моите съученици в първи клас, фамилии на футболисти, които са аут от години, а да не говорим за темите от кандидат студентския ми по литература, на който, на всичкото отгоре, се провалих. Затова много се изкефих като чух за „Re-member 1.0” – софтуер, който се свързва с мозъка, и ви дава възможност да ударите един як defragment на спомените ви – да махнете тези, които няма да ви трябват, и да оставите само нужното. Производителите твърдят, че можеш да го направиш и сам, но аз все пак реших да се възползвам от услугите на на един от техните квалифицирани консултанти:
- Нали знаеш, че тия спомени дет ше ги делнем могат в последствие да се окажат важни за теб. – Той попита. - Примерно ако си изтрил спомена за някой клиент, с който си работил преди десет години, и той изведнъж се сети за теб и ти се обади с някой добър проект, но понеже ти не го помниш се откаже.
- Е нищо. – Казах. - Явно не ни е било писано да работим заедно.
Така в шеги и закачки мисля, че успях да му обясня какво исках да направим: Не исках да трия само лошите спомени, защото неприятните преживявания осмислят приятните. Не исках и да пипа много ранни спомени, защото знаех, че мозъкът дава много бъгове - чел бях за един пич, който си е изтрил часовете по математика в първи клас, и изведнъж беше станал напълно неспособен да работи с числа. И освен това не исках да се трие…
Офф, имаше още нещо, което не исках, но в момента не се сещам какво беше…
- Но няма значение – Резюмирах аз. – Основната ми идея е, че има твърде много случки в живота ни, които остават недовършени. Неща, които които просто запомняш без причина: някой ти казва нещо, което и самия той няма да помни след няколко часа… Чуваш едно изречение по телевизията… Аз имам един спомен отпреди осем години как седя в стаята ми и си правя сандвич с щунка и кашкавал. Дееба, защо мозъкът ми е решил да запечата точно това?
- Разбрах ви – Човекът каза. - Искате да изтиете само отделни парчета информация, които не отговарят на общия контекст на живота ви. – Човекът каза.
После ме сложи да легна и заби в черепа ми няколко игли, през които течеше ток.
Отначало болеше, но после започвах да свиквам – през няколко секунди всичките игли едновременно излъчваха силен електрически импулс. Със всеки импулс изчезваше един спомен. Постепенно започнах да забравям всички хора, с които вече не поддържах връзка. Забравях всички неща, които не използвах. Всички distraction-и, които ми пречеха да работя и да се забавлявам качествено. Всички… Всички…
- Готов си… - Човекът откачи иглите. – А ето и безплатната ти напитка. – Той каза и ми подаде един кен Кока Кола, която изпих го до дъно.
***
Докато чаках на опашката за излизане, се зазяпах в момичето от персонала на Re-member, което проверяваше личните документи на клиентите. Тя не беше най-красивата, която съм виждал, но не можех да откъсна очи от нея. Нещо ме караше да се изчервявам, само от мисълта, че може да ме забележи. Въпреки че шансът за това беше малък – погледът й беше фокусиран право напред, за да не допуска никакви външни дразнители, които биха я разконцентрирали докато си вършеше работата.
Моя ред дойде и застанах пред нея. Като ме видя тя изведнъж се оживи и ми се усмихна чаровно. Аз се усмихнах в отговор и й помахах за чао, докато влизах в асансьора. Точно преди да вратите да се затварях я чух да казва: „Довиждане.”
И после: „Радвам се, че сте отново при нас!”
(8 unread)
19:42
