|предишна глава|
`02 - На помощ идваха добродетелите...
Всичко започна съвсем обикновено, нещо, с което нито мога да се похваля, нито обратното. Някак нормално за онези години, покрай черната зараза, смъртта ме беше споходила, съвсем очаквано и без никакви уговорки или жалки опити за бягство и борба. Но още тогава ми се струваше твърде странна. Може би понеже отлично си спомням как се приближи и дъхна във врата ми - един студен и едновременно с това изгарящ дъх. Казах си - що за абсурд е да се приближаваш и да показваш на всички своето приближаване. Определено има нещо... със сигурност ще е някоя аморална гавра. Е, съвсем бях забравил, че обноските и онзи благороден тон, на които принадлежеше тогава съществото ми, съвсем не бяха присъщи на смъртта. Нея не я интересуваха моралните ми претенции, още по-малко очакванията ми. Смърдеше на смърт - една отвратителна воня, разнасяща във въздуха консистенции от разлагаща се плът и обитаващи всяка жива клетка зарази... Но, ей богу (не че е уместно да използвам тази дума), това не беше напълно нормално изпълняващ се смъртен ритуал. Усещах го, подушвах смеха! Точно така - това беше адски смях, решен да се подиграе и изгаври, а не да унищожи...
И така, връщам се отново на историята си... Анна - едно твърде банално име, с австрийски благороднически произход. Днес мога да говоря с такава лекота за тази жена, но тогава... мммм, тогава тя беше овладяла съзнанието ми до степен, прекалено сходна със загубата на разсъдък и във всеки случай можеше да накара съществото ми да понесе всеки неин каприз или безумие и с това да копнее всяка нейна проява на нежност или точно напротив...Хм, като се замисля, още тогава имаше обещаващи зачатъци на перверзия у мен... странно. Но няма значение... Та, истината е, че словом - бях лудо влюбен, душевно погубен, а и също така физически, въпреки че се надявах на поне още малко земни удоволствия.
Тогава бях още млад, на около 28 години, трудно ми е да си спомня с точност. Вече разполагах с имуществото на баща ми, неотдавна простил се с живота - нещо не толкова скромно, но и не прекалено охолно - къща във Виена, няколко парцела земя и едно имение. Семейството ми или по-скоро овдовялата ми майка, предпочиташе да живее далеч от града, въпреки че това ни най-малко не означаваше лишаване от социален живот. Разбирайте, приеми, вечеринки, обикновени събирания, все културни и не толкова мероприятия. Бог да го прости, хахахха (ще ми простите и на мен липсата на достатъчно уважение), но баща ми беше изключителен човек - вероятно от него съм наследил френските качества, на които дължа добрите обноски, умението да се говори твърде много и влечението към всякакъв род забавления. В това число слабостта ми към алкохола и плътските удоволствия. Този начин на живот беше докарал до гроба и баща ми, който до последно преследваше любовниците си. И това наследих от него. Без ни най-малко да се превъзнасям, мога да кажа, че Анна беше напълно задоволена в мое лице, при все това, че към нея изпитвах толкова голямо желание и сантимент, какъвто явно към никого другиго след, а и преди това!
А Анна - това адско изчадие, беше и първата ми любов. Влюбих се в нея на един съмнителен прием. Вероятно в това ще откриете не малко аналогии с днешните партита, за които вече стана дума. Гостите, по изрично изискване, трябваше да бъдат с маски, които да не свалят по време на целия прием! Това беше наистина сериозно условие, имайки предвид другите детайли - имаше твърде малко свещи, мебелите бяха покрити в почти черни покривала, сякаш собствениците не живееха в къщата, а и музиката... хм... все още сякаш звучи в съзнанието ми тази музика - толкова мрачна и красива, толкова пронизващо-студена...
На помощ идваха
добродетелите - червените вина - най-доброто отлежало вино, което бях пил дотогава. Днес явно не правите тази подборка на пиене, така както по онова време... Наистина доста неща се промениха съществено... Дори видът на жените, ще ме простите, но тогава те запазваха потайността си и с това желанието ни към тях... Сега те са се превърнали в израз на нещо твърде тривиално, нещо, което поради показността си свободно може да се пренебрегне. Ето, в съзнанието ми изплува нейният образ, със сигурност вече твърде идеализиран и измислен, но въпреки това...
`03 - Недей... причиняваш ми болка!
Тя се отдръпна и остави разстоянието между тях да освободи Жан-Пиер от схватката, която го нараняваше. По лицето й, нежно и красиво, се стичаха сълзи, но в безумните й очи неговата болка събуждаше още по-голяма жестокост и още повече ненаситно желание в тялото й. От някъде се чуваха писъци, смях, музика. Това беше най-извратеният прием, на когото беше присъствал - боеше се, но както разказваше по-късно - усещаше и собственото си удоволствие от всичко това.
Докато се ослушваше сред нечовешките звуци, шумове и писъци из цялата сграда, Анна вече се бе приближила до него и впиваше устни в неговите. Той изпадна в неудържим екстаз - нито знаеше къде се намира, нито какво се случва, нито кой беше пред него - Жан-Пиер напълно загуби съзнание и само животинските инстинкти подтикваха в него да продължи играта с изкусителката си. Анна - най-обожаваната вампирка, която бе избрала него за своя жертва, нещо повече - тя го желаеше...
завинаги!
|следваща глава|>>
(18 unread)
14:33
