8713 items (8630 unread) in 48 feeds
Харесвам Робърт Харис.
Не, не онзи другият Харис с доктора-канибал Ханибал Лектър. Вярно, той написа много добри трилъри като “Червеният дракон” и “Мълчанието на агнетата”. Но накрая си продаде душата за пари и написа “Ханибал”. Поне аз така мисля.
Робърт Харис е друго нещо.
Харесах го още от първия му роман, който прочетох – “Фатерланд”. Жанрът трудно може да се определи, вероятно е алтернативно-историческа фантастика. Но сюжетът беше наистина увлекателен. Криминално-политическа интрига в една съвременна Европа, където на власт е Третият райх. Една история за диктатурата, за истината, за човешката съвест и за това, че в крайна сметка лъжата не може да остане скрита завинаги. Писателското умение си личеше във великолепното пресъздаване на обстановката, в описанието на грандоманските титанични строежи в Берлин… и в споменаването за някакви си кресливи музиканти от Ливърпул, които със своята музика подривали духа на доблестната германска младеж.
Всъщност… сега, докато пиша, осъзнах, че във всичките си книги Робърт Харис се придържа към една класическа традиция на трилъра – действието да се развива за броени дни, при което героят е принуден да взима съдбоносни решения и да се бори не само с външните заплахи, но и със самия себе си.
Така е и в любимия ми роман от Харис – “Помпей”. Той обхваща само десетина дни в периода преди и след гибелното изригване на Везувий. Един млад специалист по акведуктите пристига в града… и малко по малко осъзнава надвисналата заплаха за живота на десетки хиляди местни жители. Но интригите и корупцията в градската управа не му позволяват да предотврати ужаса.
Великолепен роман според мен. И най-любопитното е, че звучи удивително съвременно – сякаш действието се развива в наши дни, просто декорите и костюмите са различни. Може би точно затова въздейства много по-силно от другите исторически романи.
Заслужава си да спомена и последния засега роман на Харис – “Сянката”. Отново политически трилър за истината. Простичък сюжет – за един майстор подобни сюжети често са най-добри. Историята на един специалист по написване на автобиографии. Читателската публика жадува да опознае живота на знаменитостите, но те често не са способни да вържат две думи на кръст. Тогава на помощ идва безименният герой на “Сянката”. Срещу добро заплащане той ще изработи същински бестселър. Но се оказва, че дори тази невзрачна професия крие рискове. Особено когато трябва да се напише автобиографията на бивш британски премиер, замесен в нечисти деяния на ЦРУ. И когато вече един човек е загинал заради работата си над ръкописа.
Не съм абсолютен фен на Робърт Харис. Неговата “Енигма” беше добър роман, но нищо повече. В “Архангел” той доказа за пореден път, че западнякът не е способен да разбере руската душевност. А жалко, защото сюжетът на “Архангел” беше страшно интригуващ.
Накратко: ако не сте чели “Фатерланд”, “Помпей” и “Сянката”, препоръчвам ви ги. Вярвам, че няма да съжалявате. Имаше и добра екранизация на “Фатерланд” с участието на Рутгер Хауер (когото също харесвам). Неотдавна Роман Полански направи и екранизация на “Сянката”. Още не съм го гледал, но казват, че бил много добър…
За тези, които обичат или се интересуват от фотография, книжката е добре дошла. А при мен това е едно от многото ми амплоа (пак крада думи на шефа – a.k.a. Христо Блажев).
Снимките вътре са от миналият век, предимно черно-бели и по-скоро в онзи откачен стил фотография, в който трябва да си блъскаш главата или просто да се оставиш. Препоръчва се второто, но не прекалено много, някои фотографи имат навика да те довеждат до гадене. Разбира се, вътре има и доста известни попадения, но пък обитава и доста смърт. Някои снимки я показват доста явно, катастрофи, войни, Ирак, удавени трупове, неприятни гледки общо взето. Към всяка има кратко инфо в горната страница, текста е мъчително дребен и както сигурно сте се досетили е на английски.
Вътре дори има снимки на звезди като Кейт Мос и Мадона, и за къде без най-великата блондинка, Монро.
Нямам какво повече да ви кажа, за това пък ще ви покажа, нали за това е фотографията...
< Една изключително известна фотография на Alfred Eisenstaedt – V-J Day in Times Square, повечето от вас няма как да не са я виждали някъде си, много често използвана е, ясно е какво точно се мъдри на нея, по-интересното е, че снимката е от 1945 и има много голяма вероятност повечето души на тази снимка да са мъртви.
> Тази снимка ми направи изключително впечатление в момента, в който я видях. Тя е на Diane Arbus и е направена през 1962-ра, носи описателното име Child with Toy Hand Grenade…. Ето го и описанието към нея:
“The grenade, grimace and claw-like hand seem to point in to a desperate future, hysterical and militarized. The picture works because the strangeness of the boy is staged within a kindly natural scene; there is even a rhyme between those painted tree trunks and the child’s spindly legs. Arbus’s subject, here and elsewhere, is the discrepancy between imagined and idealized worlds, represented here by the trees and the sunlight in the park, and the violence apparently promised by the child. She imagined dystopia, but always regarded in from the point of view of the Garden ot Eden…”
< Още една много популярна снимка на фотографа Joe Rosenthal, името на снимката е Iwo Jima. Заснета през 45-та, по-късно тя се превръща не само в паметник, но и репродукция за гей обществото.
> А тази е просто пленяваща, тя е на Ben Shahn и е заснета през 1935. Името й само говори за нея – Blind Street Musician.
Това са малка част от снимките в книжлето, които си заслужават, но пък си заслужават!
Изумителният роман “Ловецът на хвърчила” още упражнява
магическо влияние върху ми. Това бе мъжката част на Хосейни – животът на властващия пол в Афганистан, а жените остават само като пренебрежим фон.
“Хиляди сияйни слънца” е на другия полюс. Роман-откровение за жените в тази изстрадала страна. Тези, които са омъжвани насила на 14-15 г. за старци. Които след идването на талибаните са заключени в къщите си. Забранено им е да се образоват, да се трудят, да бъдат по улиците без придружител мъж. Забранено им е да са хора.
Хосейни прокарва нишките на разказа си през живота на две жени – Мариам, незаконородено дете на богаташ, осъдена насила за възрастен обущар. Тя извършва най-тежката простъпка – не успява да му роди мъжка рожба и скоро се превъръща в домашна прислужница, жертва на тежки побои.
Години по-късно сред това ежедневие се появява четиринайсетгодишната Лайла, загубила и родителите, и любовта си, загинали в бушуващата наоколо война. Обущарят бърза да я обсеби и да получи жадуваната рожба. В този абсурден триъгълник Хосейни завърта като вихър всички крайни човешки страсти – от най-долните до най-възвишените…
Хосейни наистина е феномен. Изключителният му стил на писане, щриховането на фона на действието – безкрайна война всеки срещу всеки, на човешките емоции сред тази вакханлия, на попилените животи, на смачканите мечти… всичко е изпипано до последния детайл.
И все пак тази книга не ме грабна като “Ловецът на хвърчила”, може би по чисто полов признак. Още повече, че ме издразни края – твърде холивудски, твърде лъскав след предхождащите го страници на страдания и мизерия.
Лична оценка: 11/13.
Книгата ми бе любезно предоставена от издателство “Обсидиан”.
Веднъж Хаджи Филю гостувал на своя приятел Исак Нютон, който имал навика винаги да си носи бележник, за да записва мъдрите мисли, които го спохождат. Но тъй се случило, че при игра на крокет великият физик си изкълчил ръката и затова помолил своя български приятел да води записките за няколко дни.
Докато двамата се разхождали из една ябълкова градина, върху главата на Нютон паднала тежка ябълка. Ударът бил твърде болезнен и ученият не се въздържал от нецензурно (и малко несвързано) възклицание:
- Fucking mother apple!
Тук Хаджи Филю изпаднал в сериозно затруднение. От една страна неговото вродено благоприличие не му позволявало да запише подобни приказки. От друга страна – нямало как да наруши поетото задължение. След дълги размишления той решил да направи компромис и записал съкратено в бележника:
Върху главата на Нютон падна ябълка.
F = m. a
Няколко години подир този случай Нютон се ровел из старите си записки и открил трите загадъчни букви. Дълго се чудил какво може да означават, но така и не проумял. Накрая махнал с ръка и ги публикувал като Втори закон на Нютон.
ДВА ПЪРФОРМАНСА |
Универсална среща, арт-акция с интерактивни роботи |
First International Masters of MEDIA ART HISTORIES : EASTERN EUROPEAN |




„Що пък за чудо е това”, ей така звучаха първите ми думи, понеже никъде в описанието не беше писано за вампири или върколаци останах ей така О.О от началото когато излезе книгата. После дълго се чудих за какво я хвалят като никъде не се казва за какво се разправя, излезе и втората. И прас, един ден по случайност, книгата се озова при мен. Втрещих се при вида на големината й, не го очаквах! Като започнах да я чета обаче се стъписах още повече...
Това, което още повече подмамва е, че на задната корица се разправя за някакви ангели. Но започнете ли да четете ще се озовете някъде точно между блудкавият свят на вампирските евтини романчета и невероятният свят на Анита. Е, малко сме далеч от последната персона, все още не съм отрила роман, който да може да достигне нивото на Анита Блейк, но пък книжката се откроява с добре измислена и вкопана в миналото история. Все неща, с които досега не сме се сблъсквали, това е точно нещото, което най-много търся в подобните му книги. Тук получаваме челен удар с демони и ловци на сенки, на заден план естествено са всички ‘долни’ – вампири, върколаци, феи, магьосници и всякакви други мистични същества.
Клеъри Фей е персоната, около която се вият върволицата от неочаквани обстоятелства, прашасала история и секси ловци на сенки. Въпреки, че пак попадаме в история със сополанковци тинейджъри това изобщо не се усеща в книгата или пък аз съм започнала тотално да изперквам след клетвата, че ще прочета всички книги за Пърси (Д, Дж, Джа, Джак, Джакс...). Книгата си е доста дебеличка, вярно е, но пък я прочетох за отрицателно време. Започнах и край, ненадейно, свръх неочаквано. Любов от пръв поглед ако щете. На няколко пъти си отнесох скандала, че чета на масата, но пък си заслужаваше. Радвам се, че все още има хора, които пишат стойностно фентъзи за луди тийнове.
Разбира се, такъв роман без любов не може! Касандра Клеър тук според мен е малко сбъркала като е избрала такъв тъп развой на нещата, но пък всеки луд с номерата си казват, пък писателите са доста ненормални. Коктейл семейни неприятности, големият злодей, без който не минава нито една история и малко свеж и остър хумор, съвсем малко, но добър! За вас не знам, но при мен втората книга пристига тази седмица, леле, откачих...
В добро настроение съм нещо, така че след кратката почивка нека видим дали сега сте готови да печелите книги!
Този път ще подаря на един от вас „Музика на душата” на Пратчет, условията ще са малко по-различни от предните пъти. Оставете коментар под тази статия като в него опоменете мейла си. Така няма да казвам кой печели, а ще се свържа с този от вас, който съм избрала докато държа другите на тръни. Няма да ви измамя, спокойно. Ако той не ми отговори, ще избера друг. Така, че ако ще участвате хвърляйте по някое око на пощата си да не си изпуснете шанса ей така.
Другото условие е статията да събере 11 оригинални коментара до 23:57 на 2-ри Септември. А да ви видим сега...

„Olive“
16 x 16 cm
маслени бои / грундиран картон
© acrista-studio



Какво става, ако думата “Аз” изчезне от речника на хората? Ако “ние” става
естествено обозначаване на принадлежност, а идеята за индивидуалност е незаконна и считана за срамна и отвратителна?
Първото впечатление от “Химн” е именно сложната конструкция на изреченията, която изключва личната гледна точка. Ето как се представя главният герой: “Казваме се Равенство 7-2521, както пише на стоманената гривна с името, каквато всички носят на лявата си китка. На двайсет и една години сме. Висок сме метър и осемдесет и три и това е тегоба, защото няма много хора с този ръст.”
Героят е с дух на откривател, но в неговото общество няма право на избор на бъдеще – назначен е за метач. В разрез с установените и ненарушими правила решава да се влюби и по-лошо – да нарече любимата си с лично име. И така да й придаде индивидуалност. Да я отличи от масата. И проблемите започват…
Ранд рисува утопичното общество с присъщия й пламък. Тя с лекота изтрива от лицето на планетата досегашната цивилизация и поставя на нейно място едно примитивно общество, гордеещо се с откриването на свещите. Строгата йерархия се подразбира, но само се загатва, авторката търси съвсем различно нещо – довеждането на колективистичните идеи до тяхната ултракрайност. Нещо, което прави още по-реалистично в тритомния си шедьовър си “Атлас изправи рамене”.
Не забравяйте кога пише творбите си Ранд - „Химн” е издаден през 1938 г., между дебюта й с „Ние, живите” (1936) и „Изворът” (1943). Именно в тази плоскост трябва да погледнем към “Химн” – като апел да не се толерира крайнолявата пропаганда, а да се погледне отвъд нейните измамни картини.
“Изток-Запад” и “МАК” предоставят възможността “Химн” да бъде чут на аудиодиск в изпълнение на Татяна Лолова, аз лично останах изумен колко различно е внушението на творбата при слушане и при четене.
Книгата ми бе любезно предоставена от издателствата “Изток-Запад” и “МАК”.
“Химн” може да закупите от онлайн книжарницата на издателство “МАК”.
Aвтор: Лудвиг фон Мизес
Информация в Goodreads
Оценка: 3/5
Серия от лекции на Мизес, който е един от най-големите икономисти на 20 в. и изобщо. Лекциите са от 50-те години и касаят различни въпроси, които са били релевантни тогава – златния стандарт, инфлацията, международната валутна търговия, икономиката на СССР. Общо взето неща, които вече отдавна са доказани, не са нищо ново или кой знае колко интересно, дори бих казал леко разхвърляни и безцелни. Поразителното е само едно нещо…
(...)
Read the rest of Свободният пазар и неговите врагове (337 words)
CC Longanlon в Блог за книги, 2010. |
1 коментар |
Aвтор и тема: капитализъм, Лудвиг фон Мизес
Aвтор: Тери Пратчет
Информация в Goodreads
Оценка: 3/5
Има два вида книги на Тери Пратчет. Единият вид е удивително отражение на обществото, в което живеем, иронизирано и поднесено на тепсия така, че да станат очевидни всичките му абсурди. Те са неистово смешни, когато си на 18 и неистово сериозни, когато си на 25. Такива книги стават култ и заради тях Пратчет е велик писател. Туп! е от другия вид.
(...)
Read the rest of Туп! (112 words)
CC Longanlon в Блог за книги, 2010. |
1 коментар |
Aвтор и тема: Тери Пратчет, фентъзи
ЧАСТ ПЪРВА
ПЪТЯТ КЪМ СИВИТЕ ЗАЛИВИ
Щом зима се озъби пак
и камък пука в леден мрак,
замръзва вир, замръзва лес –
не тръгвай в Пущинака днес!
Дж. Р. Р. Толкин
“Властелинът на пръстените”
Глава първа
Юле
След топлата, благодатна есен на 861 година настана ранна и мразовита зима. Първият сняг падна още в началото на ноември и продължи да се трупа ден подир ден, докато покри полята, нивите, горите и хълмовете на цялото Графство с дебел пухкав килим. Затрупани чак до покривите, градчетата и селцата на хобитите се разпознаваха само по дългите стълбове синкав пушек, увиснали неподвижно над всеки комин в спокойния, кристално чист въздух. Беше настанал любимият за всички хобити месец пред-юле* – време за отдих и изобилна трапеза.
* Отговарящ приблизително на нашия декември.
Но докато родителите им се отдаваха изцяло на удоволствията на самостоятелни или общосъседски гощавки, излизайки само от време на време колкото да разчистят пъртината в двора и преспите около прозорците, малките хобитчета бяха навън от тъмно до тъмно. Всяко що-годе прилично баирче се превръщаше в тяхно царство за пързаляне с шейни или върху дъното на собствените панталони, за бой със снежни топки, правене на снежни тролове, въргаляне из преспите и увековечаване на собствени “портрети” чрез падане по гръб върху снега с разперени ръце. А там, където нямаше възвишения, те мъкнеха усърдно вода и си устройваха пързалки направо на улиците, без да се обезсърчават от възмутените съседи, които често засипваха с пепел лъскавите ледени писти.
Ала за хобитчетата от Голям Дълбалник на Белите ридове имаше още една зимна радост – да гостуват в ранните вечери на стария пощальон Арвиболд Многознай.
Загубил цялото си семейство през страшната Година на Сянката, старият Арвиболд обичаше безумно децата, а те, усещайки инстинктивно неговата искреност, му се отплащаха със същата привързаност. Не минаваше ден, без поне десетина от тях да му гостуват – напролет и лете се събираха под високия бряст в задната градина, а през есента и зимата идваха на печени кестени в дома му, край камината. Макар и не твърде заможен, Арвиболд не жалеше угощенията за своите многобройни гости. Но не скромните лакомства привличаха тълпите от хобитчета, а неизчерпаемите приказки, предания и увлекателни истории, които старият пощальон знаеше със стотици. Насядали край буйния огън, малките гости го слушаха със зяпнали уста и сякаш се пренасяха в някакъв друг свят, изпълнен с чудеса и вълшебства. На неизменен успех се радваше любимата приказка за добрия трол, който месел погачи и всевъзможни сладкиши за своите приятели. Щом историята започнеше, хобитчетата почваха възторжено да се въртят на трикраките табуретки, а към края не издържаха и подхващаха в хор заедно с разказвача:
На Стария трол по вратата заблъскаха,
завикаха заедно всичките:
“Погачи, о, молим те, вкусни и лъскави
за нас да омесиш ти искаме!”*
* Откъсът е от стихотворението на Толкин “Лакомника Пери”, превод на Невена Кръстева.
Често обаче историите на Арвиболд бяха мрачни и страшни – за Берен Едноръки и чудовищния вълк Кархарот; за малкия отряд стрелци на храбрия хобит Вавелукс, които се сражавали заедно с кралската армия срещу злия чародей от Ангмар; за страховитите ходещи дървета от Старата гора отвъд Брендивин и още безброй предания и легенди от древни времена. Сред звънтящата тишина малките гости слушаха прехласнати глухия, леко дрезгав глас на разказвача, и нерядко се случваше да подскочат от страх, когато в огнището изгърмеше пукнат кестен. Времето като че спираше и никой не усещаше кога е отминал краткият зимен следобед. Навън падаше блед теменужен здрач, сетне настъпваше мразовита нощ и в небето изгряваха хладни елмазни звезди, а долу, по склона на Белите ридове, грейваха като техни отражения топлите светлинки на безброй кръгли прозорчета.
Тия дълги вечери в уютната, топла стая край разпаленото огнище, сякаш нямаха край. Ала когато очите на най-малките почнеха да се затварят и тежкият бронзов звън на стенния часовник отмереше десет часа, старият Арвиболд прекъсваше поредната история и обявяваше:
- За днес стига толкова. Бягайте си по къщите.
Строгата повеля неминуемо биваше посрещната с буря от протести, дори от страна на задрямалите дребосъци. Но тъй като пощальонът не приемаше никакви възражения, хобитчетата се примиряваха с перспективата да изчакат до утре, надяваха шапки, палта, шалове и ръкавици, пожелаваха на Арвиболд лека нощ и тръгваха вкупом да се прибират по улица Пощенски ями, като зяпаха с интерес наоколо.
А за зяпане имаше доста, защото това бе най-представителната улица в Голям Дълбалник. Изградена върху малка рътлинка високо на склона на Белите ридове, тя предлагаше една рядка възможност – смяловете да имат преден и заден двор. В горния й край бяха Кметството, Дома на матомите и Пощенската кантора (заедно с жилището на главния пощальон); следваха домовете на седмина от най-заможните хобити в града, и накрая идваше кръчмата “Трите пътя”, разположена точно на кръстопътя за Язови бърлоги и Малък Дълбалник. За разлика от заведения като “Последната халба” или “Трънката и лисицата”, в “Трите пътя” идваха само солидни, уважавани хобити, чието мнение тежеше в целия град и околностите, а беседите край масивните дъбови маси обикновено се отличаваха с благоразумие, сдържаност и дълбокомислие.
Не такъв обаче бе разговорът в тази късна вечер на последния ден от годината. И навярно достопочтеният пощальон би бил много учуден, ако можеше да узнае, че тъкмо той е станал причина да се разпалят страсти в това реномирано заведение.
Всичко започна от една небрежно подхвърлена реплика, която изигра ролята на искра в купа слама. Докато тъпчеше лулата си с изобретената лично от него смес от мащерка, риган и ситно счукана букова шума, кметът Уилифраст Къртокоп разсеяно сподели:
- Не ще и дума, много поздравителни картички ми се натрупаха за празника тая година. Лично ги броих по пладне: точно сто осемдесет и седем бройки, а може и следобед да е пристигнала още някоя. Чудя му се на стария Арвиболд как ли насмогва. Здрави нозе иска професията на пощальон, а пък неговите годинки хич не са малко, ще знаете.
- Мене ако питаш, кмете, време му е вече да се оттегли – обади се кръчмарят Тод Подсладидънер иззад тезгяха, където точеше халба светло пиво.
- Тъй, тъй – подкрепи го от любимото си място до огнището дядо Дигнилист. – Дето се вика, всичко си има край, само наденицата има два края.
И след като изчака да види как всички одобриха с кимване тази мъдра мисъл, той на свой ред извади лулата си.
- Право думаш, старче – обади се отново кръчмарят. – Тая работа е за млад, енергичен хобит, дето да може по цял ден да търчи по Ридовете, а не да си седи у дома на топло и да мъти главите на дечурлигата с разни небивалици.
Този път репликата му бе посрещната малко по-хладно. Не че присъстващите не бяха съгласни. Старият Арвиболд определено имаше нужда от млад помощник и историите, които разправяше на малките хобитчета, определено излизаха извън рамките на благоразумното – с всякакви там елфи, вълшебници, Големи хора, тролове, магии и приключения, моля ви се! Но от друга страна в душата на всеки от тях, макар и съвсем слабо, тлееше споменът за далечните зимни вечери, прекарани край камината на някой подобен вуйчо-чудак, чиито нелепи (както им се струваше сега) истории разтваряха вратите към забравени днес светове на вълнуващи чудеса. И за да не разбуждат отново този сладко-мъчителен спомен, който глождеше като трънче в петата, те предпочитаха да избягват всякакви разговори, насочващи към него.
- Недейте да го мислите стария Арвиболд! – отсече малко раздразнено Алф Мишеход, собственик на въжарска работилница, уважаван в цялата Западна околия. – Има си кой да му помага. Младият Галдо е хобит на място, бих рекъл аз, а като поулегне, ще стане пощальон за чудо и приказ. Още отсега върши половината работа на Арвиболд, а и пипето му сече здравата. Кой измисли пощенския печат, а?
За момент в кръчмата настана мълчание, нарушавано само от пращенето на пламъците в камината. Доводът беше железен и на нито един здравомислещ хобит дори не би му хрумнало да спори. Кръчмарят обаче преглътна с усилие, пое си дълбоко дъх и пренебрежително отсече:
- Чудо голямо, измислил някакъв си печат! Че кому е нужен тоя печат? Само излишни разправии според мен.
- А-а-а, не е така! – възрази убедено дядо Дигнилист. – Ами че нали ако няма печат, всеки може да тръгне да разнася писма както си иска.
Всички присъстващи заклатиха глави и замърмориха, ужасени от подобна перспектива, а Алф Мишеход дори боязливо надникна през прозорчето, сякаш очакваше всеки момент по улица Пощенски ями да се зададе фалшив пощальон с цяла камара писма без печати.
Спорът навярно щеше да приключи дотук, ако кметът Уилифраст Къртокоп не бе добавил с добродушна задявка:
- Знаем какво ти е на душата, Тод, ама няма да те огрее. Не става за пощальон твоят дангалак и толкоз. То не е само да лапаш на чуждите трапези, трябва и малко ум за тая работа.
- А пък ти, кмете – отвърна ядосано Подсладидънер, – си гледай кръглите зъби, вместо да се месиш в чуждите работи!
Обстановката в кръчмата мигновено се нажежи, защото темата за кръглите зъби бе едно от най-болните места на кмета. Преди години той се бе сдобил от един пътуващ търговец с бастун от странно черно дърво с кръгла костена топка на върха. Търговецът уверяваше, че това било зъб от земеслон и гордият Къртокоп побърза да се похвали из целия Голям Дълбалник с новата си придобивка. Хобитите обаче благоразумно отказаха да повярват, че на света може да съществува животно с кръгли зъби и кметът стана за присмех на цялата Западна околия. Тъй като бе надарен с непоклатимо упорство, той продължи да си носи бастуна, но подигравките зад гърба му, макар и пооредели, така и не секнаха окончателно.
Засегнат на чест, Уил Къртокоп по стар навик прибягна към най-сигурния си аргумент в подобни спорове. Като размаха застрашително из въздуха въпросния бастун, той запита:
- А ти, Тод Подсладидънер, искаш ли да разбереш как хапе зъб от земеслон?
Между двамата вече започваха да прехвърчат искри и не се знаеше как би могла да завърши свадата, ако дядо Дигнилист не бе подхвърлил дипломатично:
- Абе, чудя му се на това момче откъде изникна по нашия край. Не е тукашно, а и не съм чувал да има роднини около Ридовете.
Сблъсъкът тутакси бе забравен, защото нито един хобит не е в състояние да устои на разговор за произход, потекло и роднини. Не че някой в кръчмата не бе чувал печалната история на младия Галдо, но всички бяха готови да я изслушат отново до най-дребни подробности.
- Чакай, дядо, сега ще ти обясня… – започна Уил Къртокоп.
- Прощавай, кмете, ама аз знам по-добре от теб – прекъсна го дърводелецът Хоб Бърлогсън. – С момчето сме от едно село и баща му, дето се вика, ми е дал хляба в ръцете. Добър човек беше Гордо Бързолък, много го уважаваха в Малък Дълбалник, а и из околните села му се носеше славата. Освен това беше от стар род. Разправят, че един негов далечен прадядо участвал в битката срещу злия чародей от Ангмар. Голяма челяд имаше, все възпитани и трудолюбиви деца. Аз чиракувах в неговата работилница, та ги знаех всичките и рядко се е случвало майстор Гордо да се скара на някого. А и за госпожа Хортензия само хубави думи мога да кажа. Въртокъщница беше, клетата, и имаше златно сърце. Като ги погледнех двамата с майстор Гордо, все си виках, че са от онези двойки, дето им е писано да доживеят до дълбока старост и да си отидат в един и същи ден. Ама, както казват старите хора, никой не знае какво ще го сполети. Нали я помните онази година…
За миг гласът му заглъхна и откъм сенките из ъглите сякаш повя зловещ хлад, пронизващ до костите с неприсъщо за Графството чувство на ужас и безнадеждност. Хобитите тревожно приведоха глави и хвърлиха наоколо боязливи погледи, сетне бавно въздъхнаха от облекчение, виждайки само познатите дъбови маси.
- Помним, помним – бързо изрече Алф Мишеход. – Карай по-нататък.
Хоб Бърлогсън помълча, търсейки изтърваната нишка на спомена, сетне продължи с бавен, унесен глас:
- Отидоха си тогава и майстор Гордо, и госпожа Хортензия, и цялата им челяд. Седнали една вечер да се нагостят с гъби… и тъй ги намериха на другата сутрин около масата. Само малкият Галдо се отърва, щото го бяха сложили да си легне по-рано. Голяма трагедия, казвам ви. Съвсем невръстен остана кръгъл сирак, без друг роднина освен дядо си по майчина линия – нали го знаете, стария билкар Зак Остролистник от Малък Дълбалник…
- С него сме далечни роднини – побърза да вметне с известна гордост дядо Дигнилист. – Родът Старолистови има клонове из цялото Графство и трябва да ви кажа…
- Чакай да довърша – прекъсна го Бърлогсън. – Остана, значи, горкото дете кръгъл сирак и дядо му трябваше да го вземе при себе си на пчелина. На много неща го научи Зак, ама нали знаете какви са момчетата като поотраснат. Стана му скучно в онова малко село, все търсеше нещо по-интересно и много се радваше, когато Арвиболд идваше на гости при дядо му. Тъй де, пощальон от големия град, при това не какъв да е, а такъв, дето знае цял куп старовремски истории. И ето че един ден нашият Арвиболд рече на Зак: “Слушай, защо не дадеш това момче при мен да се учи за пощальон? Уважаван занаят е това, пък и иска млади, пъргави нозе, тъкмо като на твоя Галдо”.
- Е, на това му викам аз нахалство! – вметна троснато Тод Подсладидънер. – Да си търси чирак из затънтените села, вместо да избере някой млад тукашен хобит! – Той помълча малко, сетне в рядък пристъп на откровеност призна: – Ама и моят Кларентин си е за бой. Ушите ще му скъсам, ако разбера, че пак се мъкне с онзи Галдо.
И като се обърна към масата да нареже още малко наденица, той промърмори замислено:
- Абе, къде се затри големият нож?…
Почти същите думи прозвучаха като ехо в другия край на улицата, където трима млади хобити се бяха свили в сенките под един страничен прозорец на Дома на матомите.
- Къде е големият нож? – прошепна дрезгаво най-високият от тримата и безспорен предводител на групата, Мирто Търнокопсън.
- Тук е, тук е! – бодро отвърна Кларенс Подсладидънер и се потупа по пазвата. – Още следобед го задигнах от моя старец.
Мирто го перна по главата и очите му сърдито просветнаха между ниско нахлупената шапка и широкия шал, с който бе закрил половината си лице като същински разбойник.
- По-тихо, тикво зелена! Ей къде е кметството. Ако те чуе старият Уил Къртокоп и изскочи със земеслона, не знам къде ще се дяваш.
- Няма, няма! – увери го Кларенс със същия бодър тон. – Той сега седи в “Трите пътя” и няма да си тръгне по-рано от час.
- Не се препирайте бе, момчета – подметна плахо Галдо Бързолък, като се озърташе през прелитащите редки снежинки. – Дайте по-бързо да свършваме, че вижте кое време стана.
- Дадено – съгласи се веднага кръчмарският син. – Хайде, повдигнете ме.
- Ще те повдигнем, ама друг път – възрази Мирто, удържайки желанието да го перне повторно. – Я се виж каква си върлина! Заставай до стената и подложи ръце. Галдо ще се качи, той е най-лек. Дай му ножа.
- А-аз ли? – заекна слисаният Галдо.
- Ами да – потвърди Мирто. – Ти си най-лек. Какво толкова? Влизаш, грабваш каквото трябва и додето се усетиш, вече си вън. Действай!
Галдо усети как го побиват тръпки. Досега бе приемал начинанието като забавно, макар и малко рисковано приключение, но сега го виждаше в съвсем друга светлина – като едно от ония редки нарушения на закона, с които хобитите не си поплюваха. И то нарушение на закона, в което щеше да изиграе главната роля.
Но нямаше време за възражения. А и втренчените погледи на другите двама просто не му оставяха път за отстъпление. Кларенс измъкна ножа от пазвата си и го пъхна в ръцете му, после опря гръб на стената под прозореца, леко подгъна колене, намести се по-стабилно и преплете пръсти пред корема си. С чувството, че някой друг върши всичко това вместо него, Галдо стъпи с десния крак върху дланите му, усети как Мирто здравата го побутна изотзад и изведнъж излетя нагоре. Стъклото на прозореца се озова току пред лицето му. С треперещи от вълнение пръсти той пъхна ножа между долния перваз и черчевето. Изпървом острието заяде, после хлътна до край; Галдо натисна настрани, усети съпротива, натисна по-силно и чу как щракна прозоречното резе. Подхвана ръба, напъна нагоре и рамката се вдигна със скърцане, което навярно бе съвсем тихо, но сякаш отекна чак до другия край на улицата.
Младият хобит дълбоко си пое дъх, подири опора с левия крак (“Не ми стъпвай на главата!”, възмутено изпъшка под него Кларенс), опря корем на перваза, напрегна длани и се прекатури в сенките отвъд.
Причината за противозаконното начинание на Галдо и неговите приятели се криеше в един отколешен хобитов обичай. По традиция през нощта на празника Юле младите хобити обикаляха по къщите и чифлиците да раздават подаръци и да прогонват “злите сили”. Обикновено подаръците се оказваха никому ненужни матоми, а в “злите сили” никой не вярваше, но стопаните обичаха посещенията на юленарите и им се отплащаха щедро с гевречета, курабийки, захаросани ябълки, питки с ким, резени баница и прочие благини.
През последните три години отрядът на Мирто Търнокопсън, в който участваха Кларенс, Галдо и още неколцина приятели, жънеше неизменни юленарски успехи из цял Голям Дълбалник. Сегашният празник обаче пристигна с една ненадейна и гибелна катастрофа.
Както е редно, юленарите започваха подготовката си отрано – още от лятото събираха даровете, приготвяха си тояги, които в навечерието на празника украсяваха с венци от зелени елови клонки… и разбира се, избираха подходящ костюм за “злата сила”. В групата на Мирто всичко изглеждаше наред – до сутринта преди празника, когато фаталната новина се стовари като гръм от ясно небе.
Бяха се събрали в пощенската кантора (старият Арвиболд бе излязъл да разнася поздравителни картички и нямаше кой да ги смущава). Мирто Търнокопсън огледа петимата от отряда си и с деловит тон започна проверката на инвентара:
- Торби?
- Налице – звънко отвърна Галдо. – Още миналия месец ги уших от стари пощенски чували.
- Подаръци?
- Всичко е готово у нас, под сайванта – гордо рапортува най-младият юленар Халфи Гнездобер. – Днес следобед двамата с Галдо ще ги наслагаме по торбите.
- И гледайте да не ми сложите само матоми както миналата година! – строго предупреди Мирто. – Добре, продължаваме. Тояги?
- Вече ги украсих – съобщи дребният Понто Забързак. – Много хубави станаха.
- Ще видим – кимна Мирто и завъртя глава към Кларенс. – Доспехи?
Мълчание. Из пощенската кантора натегна оная особена тишина, която безпогрешно вещае идването на някаква небивала катастрофа.
- Доспехи? – повтори тревожно Мирто.
Всички бяха отправили погледи към кръчмарския син. Той смутено пристъпи от крак на крак, облиза устни, изкашля се и с усилие измънка:
- Ами… ъ-ъ-ъ… такова… няма ги.
- Няма ги? – повтори с недоумение Мирто. Гласът му стана заплашителен. – Как тъй ги няма? Казвай веднага, делво кръчмарска!
При други обстоятелства Кларентин не би простил никому подобно заяждане с достойния му произход, но сега само наведе глава, сякаш проявяваше особен интерес към кръговете, които чертаеше по пода с върха на палците си.
- Ами аз, момчета… разбирате ли… нали ми ги дадохте на съхранение…
Той се озърна с надеждата да срещне разбиране и съчувствие, но в очите на цялата група нямаше нищо друго освен хладно очакване на вестта за поредната му дивотия. Кларенс въздъхна и тъжно призна:
- Бях ги скрил на сигурно място, в мазето зад бъчвите. Отивам снощи да проверя, а от тях няма и помен. Попитах стария, пък той рече, че още през есента ги намерил и ги продал за старо желязо на джуджетата от Сините планини.
Този път в мълчанието на хобитите нямаше нищо друго освен униние и безнадеждна покруса. Кръчмарят Подсладидънер им бе нанесъл непоправим удар. Какво ти юленуване без “зла сила”? За такова мизерно представление стопаните и мухлясал геврек нямаше да дадат. А “зла сила” без доспехи и страховит меч би била като баница без плънка или халба прокиснала бира – с две думи, нещо недостойно за празника и противно на всяка хобитова душа.
- Ония от дружината на Фалто Зеленак използват кожи – плахо подхвърли Халфи. – Да направим и ние като тях.
- Глупости! – сопна се Мирто. – Зла сила е това, не някакъв си язовец или мечок, да речем. Не, доспехи ни трябват на всяка цена! Мислете, момчета! Откъде можем да намерим доспехи?
Всички, дори и виновният Кларенс, усърдно направиха замислени физиономии. Не ще и дума, въпреки дългите векове на мир и покой, в Голям Дълбалник все още можеха да се намерят доспехи – обикновено закачени над камината, а понякога и някой ръждив меч висеше до тях, или пък стърчеше войнствено от поставката за чадъри. Но издирването на подобни антики, измолването им от собственика и пригаждането им за юленарски цели би изисквало време, с каквото малката дружина не разполагаше. Доспехите им бяха потребни незабавно – още тази вечер, или празникът се проваляше най-позорно.
И в този момент, без дори да подозира как само с няколко кратки думи променя целия си живот до неузнаваемост, Галдо изрече:
- Аз знам къде има доспехи.
Сам съм си виновен, помисли Галдо, докато се надигаше от пода и хвърляше поглед наоколо. Кой ме би през устата да споменавам за Дома на матомите? Все някак щяхме да изкараме празника и без доспехи, а сега… Право казваше дядо, бързата приказка е като пчелен рояк – изпуснеш ли го веднъж от кошера, върви го гони после.
Големият сумрачен смял, изпълнен с неясни купища вехтории, приличаше на драконова бърлога и Галдо усети как неволно го полазват студени тръпки. На дневна светлина тия вещи, трупани тук от поколения пощальони, навярно изглеждаха колкото странни, толкова и жалки в своята непотребност. Но сега, сред мрака на зимната нощ, от тях се излъчваше някаква особена, заплашителна тревожност, натрупана заедно с вековния слой прах. Право пред него стърчаха дръжките на ръчна количка, попаднала тук неизвестно защо. В нея бяха натрупани прашни фигурки от дърво, стъкленици с незнайно съдържание, картон с набодени по него пеперуди, рог от елен, скъсан колчан за стрели (Галдо го отдели настрани) и нещо, което му заприлича на рогат шлем, но при по-внимателен оглед се оказа ръждясал чайник без дъно.
Той завъртя глава. Сенките криеха купища безформени, тайнствени предмети, които при по-внимателно вглеждане се оказваха какво ли не: чадър от пожълтяла дантела (ама че щуротия, такова нещо не би опазило притежателя си от дъжд и половин минута), пукнати медни чинели, огърлица от грижливо пробити речни камъчета, нещо кръгло и усукано от ковано желязо, проядена от молци жилетка, градинарско гребло с няколко липсващи зъба, череп от неизвестно горско животно, грозд лилави кристали…
Ненадейно облаците навън се разкъсаха, един лунен лъч проникна през прозореца и Галдо зърна право пред себе си нечия зловещо опулена физиономия. Всъщност нямаше нищо страшно – това беше просто портрет на знаменития Бандобрас Тук в онзи пословичен момент, когато според легендата успял да повдигне кон – но незнайният художник се бе постарал здравата. Легендарният герой гледаше тъй заплашително, а рошавите му бакенбарди стърчаха тъй страховито, че младият хобит уплашено отскочи назад, препъна се в нещо и едва не падна.
Погледна зад себе си. Отблясък от лунния лъч трептеше в мътно зеленикаво стъкълце върху нещо черно, плоско и леко извито. Галдо се приведе, присви очи… и не повярва на късмета си. На пода лежеше нагръдник – вехт, почернял от мръсотия нагръдник без ремъци, нащърбен от едната страна. По нащърбеното място ръбовете изглеждаха неправилни и удебелени, сякаш някога ги бе разтопил мощният огън на ковашка пещ. Галдо въздъхна. Находката му се струваше отблъскващо грозна и това впечатление само се засилваше от зацапаното зелено стъкълце, закрепено отпред. Но пък от друга страна – нали точно това търсеха, доспехи за зла сила. Нямаше и капка съмнение, че който си сложи подобно нещо, моментално ще заприлича на орк. (Не че някога Галдо бе виждал орки, но според думите на стария Арвиболд те бяха най-грозните и противни твари на тоя свят.)
Е, задачата беше свършена наполовина. Той протегна ръце, пръстите му докоснаха изцапания нагръдник… и в този миг се случи нещо странно, необикновено и страшно. Сумрачният смял изчезна, в очите на хобита грейна дневна светлина, замъглена от сивите пушеци на пожарища. Сякаш от много високо зърна голи, безплодни планини, по чиито склонове като мравки пъплеха многохилядни армии. До ушите му долетяха звън на оръжие и приглушени крясъци на ярост и болка, сетне право пред него изникна озъбената грамадна муцуна на страховит черен дракон, от която насреща му бликна огън.
Ужасното видение трая само секунда, но Галдо бе тъй изплашен, че дъхът му спря и не изпусна нагръдника само защото пръстите му се бяха вцепенили. Още малко стоя като вкаменен, после трескаво изхвърли навън нагръдника, отчаяно се озърна за шлем, но не видя нищо друго освен продънения чайник, махна безнадеждно с ръка, метна чайника през прозореца и изскочи подир него.
Тази вечер безметежната атмосфера в “Трите пътя” така и не се възстанови. Наистина, разговорът за потеклото на Галдо Бързолък донякъде разреди напрежението (накрая дядо Дигнилист се впусна в толкова пространни обяснения за рода Старолистови, че всички престанаха да да го слушат), но къчмарят и кметът продължаваха да си разменят неприязнени погледи. Накрая Уил Къртокоп стана от масата, взе си бастуна, грижливо си върза дебелия вълнен шал, плетен от скъпата му Фуксия, и се отправи към къщи, където навярно вече го чакаше празничната трапеза.
Някъде към средата на улица Пощенски ями насреща му се зададоха трима млади хобити. Най-дребният крачеше умислен зад другите двама и мъкнеше някакво почерняло от мръсотия желязо. Приятелите му обаче дотолкова се бяха увлекли в разговор, че дори не забелязаха кмета.
- … по-бързо, че Халфи, Понто и Мунго сигурно са измръзнали да ни чакат – подканяше единият, в когото Уил разпозна кръчмарския син Кларенс Подсладидънер.
- И да бързаме, и да не бързаме, все тая – отвърна кисело другият. – Дружината на Фалто Зеленак вече ни е изпреварила. Сега те ще си пълнят торбите, а ние има да обираме огризките. Най-добре да отскочим до някое близко село. Ще ги смаем с нашето представление.
Ех, младост, младост, усмихна се с умиление Уил Къртокоп, докато разговорът им заглъхваше зад гърба му. В паметта му изплуваха спомени за юленарски песни, тояги със зелени венци, пълни торби и богати трапези. А мисълта за трапеза го накара да ускори крачка и докато минаваше покрай Дома на матомите, той изобщо не забеляза, че единият страничен прозорец зее широко разтворен, а снежинките вече затрупват следите под него.
Днес трябваше да пиша за новата книга на “Изток-Запад” и “МАК” – “Химн” на Айн Ранд, но една тъжна находка промени намеренията ми. Утре ще четете как имагинерното колективистично общество смазва индивида. Днес ще ви кажа как реалното общество около нас решава, че книгите са за боклука.
Да, намерих тези три книги върху една кофа за боклук. Наредени
една върху друга, те стояха гротескно стихнали, сякаш нахвърляни трупове един върху друг в общ гроб. Книгите не заслужават да се редят легнали. Те трябва да са изправени една до друга, в стройни редици. Живи.
Дотам ли я докарахме? Знам, че хиляди книги се изхвърлят на вторични суровини за жълти стотинки. Не е водещо желанието за печалба. Просто за мнозина книгите пречат. Те са излишно наследство от предишни поколения. Тези трите сигурно са били заклеймени като “комунистически” според годините им на издаване (1971, 1972, 1983). Но не са – това са три класики, издадени с хубави, твърди корици, без излишна пазарноориентирана шарения по тях.
И трите са по-стари от мен, а две от тях с доста. Не ще да са четени доста, напълно запазени са. Не знам каква е била съдбата им, едва ли ще науча.
Знам едно. Мястото им не е върху кофата за боклук. Нито в нея. Мястото им е в библиотека. И в ръце и пред очи. Ако има ум и сърце, които да ги оценят.
Преди седмица приютихме у дома две изхвърлени кученца, на които не съумяхме да намерим стопани. Сега обаче намерих книги-сирачета, които са попаднали на точното място. При мен, в моята библиотека, която ще стане дом за тях.
Ще ги прочета скоро. Сигурно има причина точно аз да ги намеря.
А този, който ги е изхвърлил… съжалявам те.




Съвсем спокойно мога да кажа, че това бе една от най-интересните книги, които съм чела през живота си. Експедицията или пътуването, или както щете го наречете на Майк Хорн по екватора ме караше почти да осъмвам и да се превивам над книгата от умора три нощи подред. Имаше моменти, в които очите ми толкова натежаваха и напълно се затваряха, но просто не можех да спра. Исках да знам, исках да видя, да почувствам края.
Историята е кратка и по-скоро наситена с описания и факти отколкото напразно бръщолевене. Това те държи непрекъснато, хваща те в силните си ръце и не те пуска до самият край. Имаше много неща в нея, от които си нямам абсолютно понятие. Описанието на лодката и платната, и плаването, въжета и катерене, все неща, от които нищичко не разбирам, но нито за момент не успяха да ме отдалечат от историята, напротив, не мисля, че бих се справила без тях.
Това не е една от първите експедиции на Майк Хорн, разрових се за него и се оказа, че е тип, който е решен да покорява. Но е истина, че точно след тази следват повечето му завоевания, до ден днешен той продължава да прави подвизи. За тях можете да научите на сайта му, който лично за мен е малко неориентиран и едва се справих по отношение на намиране на по-старите му експедиции. В сегашен план дори можете в реално време да виждате къде е той благодарение на екипът му.
Още по-изумително е това, че в повечето ситуации, с които той се сблъсква му липсва абсолютно всякакъв опит. Дори когато се среща с картелите на кокаин успява да се измъкне, а накрая дори печели и подкрепата им, минава през много воюващи страни където го закрилят държавни глави или войници дори, няколко пъти бива арестуван, няколко пъти се сбогува със сериозни пари. Доста пъти се разминава точно на косъм, понякога дори му се налага да пристъпва законите, за да оцелее. Непрекъснато му се случват пагубни неща, сякаш всичко е против него, но той ги преодолява с пълната идея, че започнал веднъж, няма друг изход освен смърт.
Мотото на Майк ("The impossible exists only until we find a way to make it possible"), което той следва неизменно го прави абсолютно луд в повечето ситуации. Но благодарение на хората, независимо от какви раси или принадлежности са, той успява. Това, което казва в началото на книгата е нещо като, „мисля да обиколя света, днес ще изляза през предната врата, а след 17 месеца ще се прибера през задната врата на къщата си”.
Шапка му свалям или направо както обичаше да казва един приятел „ако можех и глава щях да му сваля”. Такива хора наистина съществуват, и не ги води тренинга или помощта, а вярата им. Вярата им в себе си!
П.П. Бългърската обложка е същата, но не можах да я намеря в голям формат, а забравих да снимам книгата. Името на това издание е “Latitude zéro”, което е името на тримарана му.
Пътувайки из Южна Америка, Хаджи Филю се залюбил със знойна колумбийска красавица на име Хуана. Ала скоро забелязал, че тя има вредния навик да пуши някаква странна билка.
- Мари Хуано, какви ги вършиш ти? – възмутил се Хаджи Филю и отказал да има каквото и да било общо с порочната хубавица.
Скоро подир това той напуснал Колумбия, а на нещастната Хуана не й останало нищо, освен скръбни спомени и прякор, роден от неговите последни думи. Не минало много време и тя издъхнала от несподелена любов. А проклетата билка била наречена на нейно име – марихуана.
Поука: Дечица, не пушете трева.




Сигурно всяко момче като малкo е билo запленено от космоса и
неговите загадки, дори и само след прочитането на Одисеята на Артър Кларк. Тази страст никога не ме е напускала, а изпитвам и нестихващ интерес към хората, развили науката до висините, които е достигнала в момента.
Затова и мигновенически се влюбих в двете изключителни книги на Стивън Хокинг, които моето издателство пусна на пазара в последните дни. Едва дочаках да сложа алчните си читателски ръце върху първите отпечатани бройки и да се усамотя у дома с налудничав блясък в очите. Не сбърках.
Стивън Хокинг за мен е нещо изключително, най-малкото като човек, който е преодолял чудовищно заболяване и продължава да предизвиква загадките на Вселената. Мисля, че всеки трябва да прочете биографията му, за да спре да мрънка, че животът не му е дал шансове.
Заглавието на “Стъпил върху раменете на гиганти” е цитат от едно писмо на Нютон, в който той признава, че достиженията му са резултат на учени, натрупали знания преди него. Книгата на Хокинг според мен е точно това – отдаване на заслужени почести към предшествениците му.
Сред страниците физикът е разказал накратко за живота на Коперник, Галилей, Кеплер, Нютон и Айнщайн. Ценното в книгата обаче е друго – откъсите от научните трудове, които са направили тези хора учени от звездна величина.
Да, сложни са, на много места напълно неразбираеми за човек с минимални познания по физика и астрономия. Но никога не се бях допирал така директно до начина на изразяване на тези титани, особено на първите трима, които пишат толкова натруфено, характерно за времето си.
Но стига съм се възторгвал, книгата ще ви впечатли, убеден съм - оформена е страхотно, а илюстрациите са страшно качествени. За беда качеството си иска цената, а тя никак не е малка.
Ще завърша с цитат на думи на Нютон, които ме впечатлиха силно: “Не знам какъв изглеждам на хората, но за себе си съм само едно момче, което си играе на морския бряг и се забавлява, като от време на време намира по-гладко камъче и по-красива раковина от обикновено, докато пред него лежи неоткрит целият океан на истината.”
Книгата ми бе любезно предоставена от издателство “Изток-Запад”.

Прочетох „На плажа Чезъл” преди около месец и половина и може би спомените ми за детайла са леко поизбледнели. Това обаче не ми пречи абсолютно с ръка на сърцето да препоръчвам романа на Иън Макюън на всеки, който ме пита „Какво да чета?”
Впечатляващото при Макюън, което се вижда и в „Изкупление”, и в „Събота” е дълбокият психологизъм, който сякаш идва просто ей така. Уж разказът си тече лековато, не се случва нищо, а се оказва, че в крайна сметка някакси си се оказал в главите на героите – в случая двама влюбени в часовете след сватбата им.
Той, малко недодялан, много интелигентен и девствен младеж. Тя, убедена в миналото му на опитен плейбой, влюбена до полуда, но отвратена и погнусена от възможността той да вкара онова нещо там.
Книжката е съвсем кратичка, съвсем лесно може да се публикува даже в периодика. Лично аз я изчетох във влака София-Пловдив, като някъде около гара „Септември” бях приключил, бях я прибрал в раницата и не ми оставаше нищо друго освен да размишлявам върху нея до Пловдив.
В крайна сметка стигнах до заключението, че Иън Макюън е идеален стилист и прикрито те убеждава в нещото, към което с наглед плоското си повествование те води. Както Петко Тодоров от „Книжарница Книжен ъгъл” казва, „Без всякакви литературни игри. Той просто разказва. Той припомня, че литературата е незаменимият инструмент за обясняване на хората – извън личностите им, миналото им, невежеството и страховете им, опит, религиозност, национален произход, класова принадлежност и История.”
Зори от „зорините озорени прозрения” пък определя „На плажа Чезъл” като рядко коварна книга – нещо, с което няма как да не се съглася почти на 100%. Някак не е за вярване, че за смешните 150 странички Иън Макюън може да ти каже толкова много без въобще да си разбрал в течение на четенето, че ти говори.
Накратко, „На плажа Чезъл” на Иън Макюън си е бисер отвсякъде – абсолютно разкостен, без мидата, която да го скрива. Просто бисерът, лъснат, почистен, шлифован и изложен на показ. Не е нужно да вникваш в романа, искаш или не, той вниква в теб.
П.С. – Любопитно ми е какво има да каже колективът на Книголандия за книгата на Макюън.
П.С.2 – За Бога, подарявам третата част на “Милениум”, а вие не я искате?!

with mediafire
Над тази история работя вече повече от десет години. Трябва да ви кажа, че сега разбирам Професора. Истинският, хубавият разказ се нуждае от бавно узряване. Доказват го онези 14 тома с чернови и записки на Толкин, от които и до днес се изхранва цялата му фамилия… и от които виждаме как са се променияли неговите идеи докато достигнат своя съвършен вид.
За мен тия десет години бяха време на узряване на идеята, тръгнала от съвсем простичката мисъл: Самият Толкин казва, че продължение на “Властелинът на пръстените” е невъзможно. Той е опитал да напише нещо подобно – и се е отказал само след пет-шест страници.
Изводът беше логичен. Историята е приключена и не може да бъде продължена, защото заедно с края на романа идва и краят на Третата епоха. А Четвъртата епоха вече е епоха на хората. Нещо свързано с “Властелинът на пръстените” може да бъде написано или след това – през Петата епоха, или преди времето на Билбо и Фродо.
Първата идея ми даде сюжет за епично фентъзи, наречено “Сивият път”, което все още (почти) не е започнато и засега само трупа идеи и записки. Някой ден може да ви разкажа тук за този замисъл.
Втората идея роди “Вестоносецът на Истарите” (заглавието “Елесар” добавих по-късно).
Признавам, в момента все още съм до под кривата круша – предговорът и 6 глави. Смятам да пускам тук по една глава на всеки 10 дни, а докато изминат два месеца, може и да съм напреднал. В края на краищата целият сюжет вече е ясен, конструиран и с готови отделни епизоди и образи.
Между другото – както казва една поговорка, “Великите умове мислят еднакво”. Една-две години след като написах пролога (той беше публикуван в сборника “Звяр незнаен”) се разтърсих из мрежата за карти на Графството и с радост се натъкнах (не повярвах на очите си) на Пощенска карта на Графството, съставена от Том Маринджър, чиято печална история ще ви разкажа някой ден. Картата е нарисувана доста любителски, но от сърце и лично мен силно ме вдъхновява. Погледнете я и вие: http://www.shirepost.com/ShireMapLarge.html
Над тази история работя вече повече от десет години. Трябва да ви кажа, че сега разбирам Професора. Истинският, хубавият разказ се нуждае от бавно узряване. Доказват го онези 14 тома с чернови и записки на Толкин, от които и до днес се изхранва цялата му фамилия… и от които виждаме как са се променияли неговите идеи докато достигнат своя съвършен вид.
За мен тия десет години бяха време на узряване на идеята, тръгнала от съвсем простичката мисъл: Самият Толкин казва, че продължение на “Властелинът на пръстените” е невъзможно. Той е опитал да напише нещо подобно – и се е отказал само след пет-шест страници.
Изводът беше логичен. Историята е приключена и не може да бъде продължена, защото заедно с края на романа идва и краят на Третата епоха. А Четвъртата епоха вече е епоха на хората. Нещо свързано с “Властелинът на пръстените” може да бъде написано или след това – през Петата епоха, или преди времето на Билбо и Фродо.
Първата идея ми даде сюжет за епично фентъзи, наречено “Сивият път”, което все още (почти) не е започнато и засега само трупа идеи и записки. Някой ден може да ви разкажа тук за този замисъл.
Втората идея роди “Вестоносецът на Истарите” (заглавието “Елесар” добавих по-късно).
Признавам, в момента все още съм до под кривата круша – предговорът и 6 глави. Смятам да пускам тук по една глава на всеки 10 дни, а докато изминат два месеца, може и да съм напреднал. В края на краищата целият сюжет вече е ясен, конструиран и с готови отделни епизоди и образи.
Между другото – както казва една поговорка, “Великите умове мислят еднакво”. Една-две години след като написах пролога (той беше публикуван в сборника “Звяр незнаен”) се разтърсих из мрежата за карти на Графството и с радост се натъкнах (не повярвах на очите си) на Пощенска карта на Графството, съставена от Том Маринджър, чиято печална история ще ви разкажа някой ден. Картата е нарисувана доста любителски, но от сърце и лично мен силно ме вдъхновява. Погледнете я и вие: http://www.shirepost.com/ShireMapLarge.html
Една поредица на Ерик-Еманюел Шмит под името „Кръговратът на незримото”, в която книгите са прекалено кратички, за да ги разглеждаме поотделно.
Докато италианската литература е като сладка черешова торта, френската е като да си блъскаш главата във въображаема стена. Толкова, че чак да не можеш нищо да разбереш.
„Синът на Ной”
Тази книга от поредицата е за юдаизма.
Във времето когато еврейте са гонени и търсени под дърво и камък от Хитлер и Гестапо, малкият Жозеф се оказва на погрешното място в погрешното време. Родителите му го изоставят при една графиня, докато тя не го праща при отец Понс и неговият пансион за сираци „Жълтата вила”. Там въпреки всички лъжи, на които е научен, Жозеф учи идиш нощем с отеца в подземието на параклиса.
Но след войната той намира родителите си и воден от желанието си да стане християнин преглъща всичко и изживява живота си като безразличен евреин. Никога повече не усеща същото чувство към никоя религия като онзи път в онази малка селска черква когато за първи път вижда Бог.
За разлика от всички останали книжки в поредицата, тази ми беше най-безлична. Будизма е поставен в основата на някаква притча-сън, която не е много ясна дори. Нещо много сериозно липсва в цялата история, може би самият замисъл. Липсата на истина я е превърнала в напразна история.
"Помощ! Крадец! Мислеха, че се обръщам към Миларепа, а аз говорех на смъртта, смъртта, която чакаше да ме обере, спокойна, самоуверена, неизбежна, маскирана крадла, отдавна влязла в дома на живота ми, която лукаво чакаше своя час. Тя беше приклекнала до леглото ми в стаята, надсмиваше ми се, караше ме да се пържа в собствената си пот и ме люлееше между страдание и болка, между събуждане и безсъние, бавно, сигурно, защото знаеше, че неумолимо ще прибере всичко, тялото ми, времето ми, дрехите и имането ми. Помощ! Крадец!"
„Господин Ибрахим и цветята на Корана”
„Прас: усмивка!”
Май точно така е трябвало да се казва книжката. Повтарящата се фраза е някак забавна, но на фона на целта й, не е точно това, което звучи.
Но както и заглавието подсказва, историята е за Корана, не толкова за суфизма, колкото за самият Коран. Прозата на Шмит е толкова увлекателна и кратка, че аха да ми хване вниманието напълно и свършва.
„Господин Ибрахим и цветята на Корана” е по-скоро забавна, дори много забавна на фона на темата си. На Момо му се случва точно това, което му се иска и живота му върви, ли върви с една голяма сладост. А сега малко цитати, които много ме усмихнаха...
„ – Да бе, Момо, Коранът не е учебник по механика! Той е полезен за духовните неща, а не за железарията. Пък и в Корана всички пътуват с камили!”
„Имахме си много забавления. Той ме караше да влизам в религиозни храмове със завързани очи, за да мога да отгатна религията по миризмата.
- Тук мирише на свещи, католически.
- Да, това е „Свети Антоний”.
- Тук мирише на тамян, православен.
- Така е, това е „Света София”.
- А тук мирише на крака, мюсюлмански. Ама не, наистина, страшно вони...”
Въпреки, че последната или поне така се падна при мен е за християнството, тя е най-слабата. Оскар е болен, смъртно болен, получава идеята да пише на Дядо Боже, в когото не вярва. И той пише, писма с обяснения всеки ден, но това няма да му помогне с нищо. И така, ще се случи това, което се случва на всеки в живота. Неизбежното...
Цялата поредичка е имала страхотен замисъл, но в сегашният си вид е само една съсипана идея, за съжаление. Прозата на Шмит е увлекателна и кратка, но всичко останало й липсва...
След книжките обаче искам да ви кажа и нещо друго. Моята работа с раздаването на книги изглежда не се получава, досега единственият спечелил беше Ondine, радвам се, че успях да я зарадвам. Но при предпоследният ми пост Mike не се свърза с мен, а в последният не се събраха коментарите, които трябваше. Дълго време обсъждахме коментарите с шефа ми (Х.Б.), сега отново има възможност да се коментира като анонимни. Ако това потръгне няма да мога да раздавам книги на анонимни коментиращи, така че колкото и да съжалявам засега ще спра раздаването на книги. „Писма до Клаудия” и „The black book” си остават при мен.
Аз не се предавам лесно и ще продължавам да търся начини да ви радвам като ви подарявам книги, но за да стане това и вие трябва да ми помогнете, поне малко…
Усещате ли сянката на вятъра, полъхнал край вас? Невидима, тя се
плъзга наоколо, понесла в себе си лица и събития, отдавна изчезнали сред тинята на времето. Докато една книга с идентично име не изскочи из безкрайните библиотечни редици. Там тя е чакала своя читател – онзи, единствения.
“Сянката на вятъра” е роман за роман. И двата носят едно и също име, а романът-герой е творение на тайнствен писател на име Жулиан Каракс. Книгата е скрита на място, наречено “Гробището на забравените книги”, откъде попада в ръцете на 11-годишния Даниел.
Оказва се, че в ръцете на момчето е последното оцеляло копие на романа. Година след година тайнствен обезобразен мъж, представящ се като Лаин Кубер, издирва и гори всички екземпляри на книги на Жулиан. С това име в романа-герой се подвизава Дявола…
Даниел се сблъсква с него в една мъглива улица, а по-късно в една крипта с два зловещи саркофага. Момчето расте и все по-дълбоко се забърква в загадката на личността на Каракс и изключителните му творби. Разплитането на пъзела ще му отнеме години, в които и неговият собствен живот ще се слее с една отдавнашна трагедия. В това минало невинни няма, всички са оцапани с кръв, а оцелелите жадуват своето отмъщение.
Нишките на истината се разплитат бавно, а Сафон със садистично перо забавя и заблуждава читателя си, карайки го да се скита час след час сред зловещите улици на фашистка Барселона. Там дебнат призраци, а сред останките на величествени къщи чака смъртта. Там, дето е имало кръв, тя пак ще се лее. И то заради един роман.
“Сянката на вятъра”. Оная, невидимата.
Книга-шедьовър. От онези, които не стават популярни у нас, защото са твърде сложни за масовата публика. Твърде много лавици с книги и абсолютен вампирски дефицит има сред страниците. И твърде много болка, истинска и неподправена, без чисти и светли герои – всички са дишащи и реални, белязани с минали и настоящи грехове. Сафон е изключителен разказвач, а преводачката му Светла Христова ни позволява да му се насладим, изцяло и непосредствено.
Ако думите ми не ви стигат, ето и факт – от романите на Сафон досега в Европа са продадени над 12 милиона копия. Един път качеството да върви ръка за ръка с количеството.
Лична оценка: 13/13.
Книгата ми бе любезно предоставена от издателство “Изток-Запад”.
Любомир Николов-Нарви
ЕЛЕСАР
или
ВЕСТОНОСЕЦЪТ НА ИСТАРИТЕНе нам, не нам, а имени твоему.
Надпис на Руския паметник в София
Като прославен древен крал
в доспехи се облече той;
изписа с руни своя щит,
за да го охранява в бой;
в колчан – стрели от абанос,
лъка му бе от дракон рог;
взе ножница от халцедон
и бял нагръдник от сребро,
окичен с чуден изумруд…
Дж. Р. Р. Толкин “Властелинът на пръстените”
Някои от величавите истории щях да обрисувам изцяло, други да оставя само нахвърляни, като част от схемата. Циклите трябваше да бъдат свързани в едно величествено цяло и все пак да оставят място за други умове и ръце, използващи четка, музика и драма.
Дж. Р. Р. Толкин до Милтън Уолдман, 1951 г.
Няколко думи за безумното ми начинание
Онези, които са гледали филма на Куросава “Кагемуша”, ще ме разберат, когато кажа, че не можеш да бъдеш двойник на един велик човек, без някой ден да пожелаеш да яхнеш и коня му. А аз твърде дълго бях двойник на Толкин и нещо в душата ми се е сраснало с него. Не знам дали ще се справя добре с огромната задача, която си поставям. Искам да напиша не продължение (самият Толкин казва, че това е невъзможно), а предистория на събитията от “Властелинът на пръстените”. Без съмнение ще има и такива, които биха пожелали да ме прогонят с буци кал, както става към края на филма. Но моята цел е една – да напиша историята така, както би я написал самият Толкин, без да се усеща и следа от собствената ми личност. Защото той ни е оставил огромното си наследство като едно прекрасно недовършено здание и ние можем да се отнесем към това наследство само по два начина: или да гледаме на него като на недосегаема реликва, или да се опитаме да го довършим – ако ни стигнат силите, разбира се.
ПрологЗа “Джаррет”
Само преди няколко десетилетия хобитите, прочути и обичани днес по цял свят, бяха почти напълно неизвестни, ако не броим шепа любители на древните премъдрости. Внезапният разцвет на хобитознанието предизвика огромен интерес към отдавна отминалата Трета епоха, а оттам и към по-древните събития през Първата и Втората епоха. Увлечена от величието на прастарите предания, широката публика почти не забеляза, че с тях са свързани многобройни загадки, за които ще стане дума след малко.
Първата и може би най-голямата (макар и не най-великата) от тези загадки е самата личност на онзи тайнствен мъдрец, комуто дължим откриването на Червената книга и без когото едва ли някога щяхме да узнаем за Всевластните пръстени, скромните хобити и великите задморски крале. Дори името му е обект на разгорещени спорове, тъй като сам той се подписва единствено с четирите букви Дж. Р. Р. Т., ту изписани поотделно, ту съчетани в изящен старинен монограм. Сред изследователите най-разпространено е мнението, че по законите на древния елфически правопис тук са пропуснати гласните и името би следвало да се чете като “Джаррет”. Някои обаче твърдят (може би с основание), че монограмът само имитира знаци от днешната азбука, но в действителност представлява съчетание от елементи на древноелфическите букви (тенгвар) Т, Р, Л, и МБ – което, твърдят те, ни дава типично елфическото* име Тураламбе, тоест Повелител на езика.
* По-точно Куенийско, ако съдим по характерния завършек на “е”.
Подобно твърдение намира косвена подкрепа в редица факти. Няма съмнение, че “Джаррет” или Тураламбе е бил несравнен познавач на древните езици – преди всичко на староелфическия, Куенийския и Синдаринския, а също така на езиците на хора, джуджета, хобити и дори орки от Втората и Третата епоха. Изключителни са и познанията му за легендите, поезията, обичаите и историята на онези отдавна отминали времена. Нещо повече, тези познания стигат до такива подробности, сякаш авторът е видял всичко със собствените си очи.
Именно този факт е породил трета, дръзка и дори изумителна версия. Защото група тълкуватели са убедени категорично, че “Джаррет” не е никой друг, освен самият Гандалф, завърнал се в нашия помръкнал свят, за да ни припомни величието и древната слава на Бащите човешки. Редките съхранени портрети на “Джаррет” сякаш подкрепят тази хипотеза, тъй като на тях виждаме беловлас бодър старец с орлов нос, лукави очи и лула между зъбите.
Едва ли някога ще узнаем истината: дали “Джаррет” е съвременен познавач на древното минало, дали – както кощунствено твърдят някои скептици – е измислил Червената книга и всичко около нея (нещо със сигурност непосилно за един обикновен човек), или наистина е самият Гандалф. Ала едно е несъмнено: дължим му нисък поклон за това, че поне във въображението ни връща към времена на чест, вярност, доблест и простички човешки добродетели
За Даегол и Снеагол
Неоспорим факт е, че великите събития на Войната за Пръстена започват от една дребна на пръв поглед случка – две невзрачни същества от малко рибарско селце намират златен пръстен в тинята по дъното на Великата река Андуин. От този миг насетне историята се развива неумолимо до сетния сблъсък и гибелта на Мрачния владетел Саурон, както е разказано в Червената книга. Знаем имената на тези две същества – Деагол и Смеагол. Знаем за злодейското убийство на Деагол и окаяната участ на Смеагол, наречен още Ам-гъл. Ала навярно малцина са се замисляли над словата, изречени от самия Гандалф: Той е обвързан със съдбата на Пръстена. Сърцето ми подсказва, че още има някаква роля, за добро или за зло, преди да дойде краят.
И тук е мястото да се запитаме: КАК? Нима е възможно една наистина окаяна твар като Ам-гъл, която извършва безпричинно убийство още щом вижда Пръстена, впоследствие векове наред да устоява на злата му сила? Нима е възможно да сдържа непоносимите въжделения и да служи на оногова, който носи Безценното? И впрочем… ако изключим онова първо убийство, сторил ли е изобщо Ам-гъл някакво зло? Защо привидните му злодеяния неизменно се обръщат срещу Мрачния владетел, от когото успешно е укривал Пръстена в течение на десетки, може би дори стотици години след неговото завръщане? И накрая – нека си го кажем направо! – защо именно той, злодеят, е онзи, който унищожава Пръстена и решава изхода от войната?
Всеки въпрос за същността на Ам-гъл поражда безпокойни и тежки размисли, затова малцина си го задават. Ала тайната, скрита зад това жалко създание е огромна и сега ще се спрем на нея.
Странно е, че в Ръкописа от Бялата кула имената на Деагол и Смеагол са изписани малко по-другояче – Даегол и Снеагол. Разликата изглежда незначителна и съвременният читател би я отдал на неволна грешка на някой отдавна забравен писар. Ала един познавач на древноелфическите езици веднага би забелязал, че името Даегол очевидно произхожда от сливането на две думи: дае – сянка и древния корен нгол, който се среща в названието Нолдори (наричани още Голодрими). В името Снеагол (по-правилно би било да се пише Сене-а-нгол) също срещаме корена нгол, към който е прибавено древното сен, сене – тоест син, мъжка рожба. Казано с други думи, двете имена са староелфически и могат да бъдат преведени като “Сянка на елфите” и “Син на елфите”. При друго тълкуване можем да ги свържем с древноелфическото ноле, при което смисълът леко се променя – “Сянка на мъдростта” и “Син на мъдростта”.
Не ще и дума – твърде странни имена за две скромни създания. Сякаш някой още при раждането им – нека повторим, в бедно селце на неуки рибари от племе, сродно с хобитите – е знаел, че техните съдбини ще бъдат обвързани с най-великите събития на Третата епоха.
Кой би могъл да знае това? Каква е тайната, обгръщаща страшната смърт на Даегол и жестоката съдба на Снеагол? Този въпрос би останал навеки без отговор, ако не бе открит Ръкописът от Бялата кула. Но за него ще стане дума малко по-нататък.
За Годината на Сянката
До Войната за Пръстена хобитите не са привличали вниманието на мъдреците, затова няма нищо чудно, че ранната им история е останала извън летописите. Събраните по-късно сведения (и някои слабо известни предания на джуджетата) запълват донякъде празнотите, но редица събития, свързани с този народ – кога дребни, кога по-важни – са потънали в забрава. Хрониките споменават за две от най-големите бедствия, сполетели Малкия народ: Черната чума (37 г. от Л. Г.) и смъртоносната Дълга зима, последвана от Великия глад (1158 г. от Л. Г.). Но никъде, освен в Ръкописа от Бялата кула, не се споменава за бедствието, сполетяло Графството през 2437 г. на Третата епоха (837 г. от Л. Г.).
Хобитови предания, нашепвани плахо от ухо на ухо, разказват за тази година, наречена Година на Сянката. Злото дошло в началото на пролетта и най-напред връхлетяло над северните области на Графството като страховита буря – ала буря без вятър. Непрогледни облаци забулили небето, паднал мрак като в най-черна нощ и само пурпурни светкавици раздирали тъмнината. Техният грохот разтърсвал земята, ала още по-страшно било, че между трясъците наставала мъртвешка тишина. Неподвижният въздух натегнал от зловещо предчувствие и дори най-храбрите побързали да се скрият зад залостените врати на домовете си. А малцината, които дръзнали да надникнат през прозорците, разказвали сетне, че под плътните облаци крачела огромна сянка от мрак и черен пламък, с очи като разпалена жарава под тежката желязна корона. Тъй грамадна била тя, че опирала с глава в небесата, а нозете й тъпчели вековни дървета като тревички и около тях се разливал вледеняващ мраз, що покривал всичко наоколо със слана като през най-люта зима.
Страшната буря прекосила цялото Графство от север на юг и на изток оставяйки подир себе си изпепелени домове и ферми, горски пожари и опустошени ниви. Привечер тя минала през Мочурището и Фуков край, а на другия ден сутринта връхлетяла над Брее, където я видели както местните жители, така и мнозина посетители на широко известния хан “Кроткото пони”.
Но най-лошото предстояло тепърва. На много места посевите били съсипани, а там, където все пак покълнали, дали небивало слаба реколта. От северните пущинаци налетели глутници вълци, които нападали стадата и непредпазливите пътници. С наближаването на лятото из цялото Графство избухнал мор по добитъка, а сетне и по хобитите. Цели села измирали от глад, болести… и още една, може би най-страшната и коварна беда. Защото лятото се случило дъждовно и навсякъде избуяли в невероятно изобилие непознати гъби – с красиви червени шапки, осеяни с бели петна. Гладната година и всеизвестната страст на хобитите към гъбите довели до пагубен резултат. Стотици семейства седнали на гъбени пиршества и още същата вечер загинали в страшни мъки. Тъй според легендите се появили отровните гъби в Графството.
Сред безбройните страдания в Годината на Сянката се случило едно дребно и незначително на пръв поглед събитие – между отровените било и семейството на уважавания дърводелец Гордо Бързолък от Малък Дълбалник. От цялата фамилия оцелели само двама – невръстният Галдо и бащата на Гордо, известен в цялата околия билкар, който през този ден бил излязъл да търси целебни растения.
Никой не можел да подозира, че съдбата е отредила на малкия Галдо да вземе участие във велики и страшни събития, които подир векове щели да решат изхода от Войната за Пръстена. Самият той, когато поизраснал, не искал нищо друго, освен да стане пощальон. Тази служба била твърде почитана сред хобитите, както ще стане ясно малко по-долу.
За пощенските служби на Графството
Както изтъкват единодушно повечето исторически източници, в епохата на своето процъфтяване хобитите били волен и добродушен народ, дълбоко привързан към дребните формалности на семейните и междуродовите отношения, ала твърде скептично настроен спрямо всякакви обществени структури, които бихме могли да наречем “държава”, “правителство” или “власт”. Несъмнено за този факт най-силно са допринесли дългите години на безметежно съществуване в Централен Ериадор, както и типичното хобитово свободомислие (изразено например в крилатата фраза “моят смял е моята кула*”). Колкото и странно да изглежда, при Дребния народ стремежът към кротка добропорядъчност във всяко едно отношение се съчетавал с най-ярко изразен бунтарски дух, щом се стигнело до подчинение на чужда воля (та дори и в името на общото благо). Разбира се, тук не става дума за пренебрежение към кралската власт. Напротив, хобитите винаги са се смятали за верни кралски поданици – дори след гибелта на Северното кралство – и обичали да казват за дивите народи и злите твари, че те не са чували за краля. Съвсем друго обаче било отношението им към местните “авторитети” и един хобит трябвало да притежава голяма смелост и изключително хладнокръвие за да се кандидатира за най-висшия административен пост в Графството – кмет на Голям Дълбалник под Белите ридове. Още от самото си избиране (провеждано веднъж на всеки седем години в средата на лятото) този злополучен сановник ставал мишена за безброй безобидни и не чак толкова безобидни шеги.
* За разлика от съвременното “моят дом е моята крепост”, тази поговорка изразява и типичното хобитово чувство за хумор, слагайки паралел между подземните обиталища, наричани смялове, и високите бойни кули, каквито миролюбивият Дребен народ никога не е строил.
Сред най-сериозните административни задължения на кмета можем да изтъкнем две: той бил Пръв шириф (на което не ще се спрем тук, тъй като е разгледано другаде) и Главен пощальон. И ако в онези дни на мир и благоденствие ширифството не се смятало за кой знае колко авторитетна дейност, то пощальонската служба била дълбоко и искрено уважавана. За да разберем причините за това, трябва да се върнем към самото възникване на Графството.
Когато през 1601 година на Третата епоха (смятана за Година първа от Летоброенето на Графството) братята Мархо и Бланко повели хобитите от Брее към пустеещите земи отвъд Барандуин, това не станало тъй спонтанно, както твърдят по-късните поколения. Напротив, редица източници сочат, че тогавашният владетел Аргелеб Втори е търсил начин да колонизира отново тази част от Ериадор, смятана в древността за житница на Северното кралство. В крайна сметка той спрял своя избор върху народа на хобитите, тъй като по онова време те вече от няколко века живеели дружно с Големите люде в областите около Брее и гората Кестенака, а трудолюбието и кроткият им нрав били пословични.
Можем да предполагаме, че братята Мархо и Бланко са посещавали кралския дворец във Форност (наречен по-късно Северно усое) поне два или три пъти в края на 1600 и началото на 1601 г. от Третата епоха. Нищо друго не би могло да обясни факта, че когато прекосили река Барандуин по Сводокаменния мост и навлезли в земите на бъдещото Графство, те вече носели със себе си официална кралска грамота, даваща право “на моите възлюбени поданици от Дребния народ да се заселват по своя воля от Емин Бераид* на запад до река Барандуин на изток и от южните склонове на Емин Уиал** до блатата около река Сир Талан***”.
* Древното название на Стражевите хълмове. Тук трябва да отбележим обаче, че хобитите не стигнали толкова далече на запад и последните им селища били около Далечните ридове. Едва много по-късно, по времето на крал Елесар, земите между Стражевите хълмове и Далечните ридове им били дарени със заповед на владетеля (на практика повторно, може би защото тази част от указа на Аргелеб Втори е била забравена).
** Тоест Бледоздрачните хълмове.
*** Наречена по-късно Крайграфска река. Названието Сир Талан, тоест Плоска река, вероятно е дадено заради широките мочурливи местности около нея.
Тъй като основната цел на Аргелеб Втори била да се колонизират тези отдавна изоставени територии, в замяна на своята щедрост той наложил на хобитите три съвсем скромни, дори символични задължения. Те трябвало да признават владетеля – нещо напълно естествено и несвързано нито с разходи, нито с особени усилия; да поддържат в изправност Големия мост и всички останали мостове и пътища – което хобитите с готовност вършели, тъй като сами ползвали тези пътища; и да помагат на кралските вестоносци.
В съхранената част от грамотата на Аргелеб Втори се съдържат подробни указания относно третото задължение. Хобитите трябвало да осигурят в непосредствена близост до главните пътища места за отдих на вестоносците, отдалечени на не повече от десет левги едно от друго, като тези места бъдат обозначавани с дървени стълбове, боядисани в червено и златно.
Макар тази трета задача да им се струвала малко необичайна и странна, хобитите я изпълнявали най-старателно. Край пътищата се появили станции за отдих на вестоносците – отначало прости навеси или бараки за укриване от лошото време. Стълбовете в червено и златно обаче предизвикали всеобщо одобрение като крайпътна украса и скоро се превърнали в обект на гордост и надпревара между околиите. Според някои изследователи от тях е дошло дори и самото име на пощенската служба.
Отначало хобитите приели идеята за поща и кореспонденция като една от многото нелепи приумици на Големите хора. Но постепенно те осъзнали колко удобно е да изпращаш думи върху хартия, вместо лично да предприемаш дълго и уморително пътешествие само за да поговориш с някого. От този момент нататък кореспонденцията се превърнала в истинска национална страст и пощенските служби почнали да никнат като гъби във всички градчета и села. Те продължили да съществуват и след изчезването на Северното кралство, когато някогашните крайпътни места за отдих отдавна били забравени. Но по традиция пред всяка поща се издигал висок стълб, боядисан в червено и златно*.
* Според някои източници оттам идва и пристрастието на хобитите към използване на червено и златно мастило.
Отначало службата на пощальон не била особено уважавана и за нея обикновено избирали някой хобит, склонен да се щура безцелно по пътища, гори и ливади. Тъй като не съществували пощенски такси, приличието изисквало от получателите да се отблагодарят за услугата по някакъв начин, но пестеливите хобити най-често вършели това, като подарявали на пощальона някой ненужен предмет (подобни предмети те наричали матоми, особено ако не знаели за какво служат). Не след дълго смяловете на пощальоните се задръстили от матоми и някои започнали на свой ред да ги раздават на близки и познати, а други – да ги събират на едно място. Така бил създаден първият и единствен хобитов музей – Домът на матомите в Голям Дълбалник.
Пощенската дейност обаче се променила благодарение на едно мъдро решение, взето от Тана Хонорин Тук през 271 г. от Л. Г. Виждайки окаяното положение на пощальоните и разбирайки, че не след дълго това ще доведе до съсипване на цялата пощенска мрежа, той издал декрет, според който никой нямал право да отклони от трапезата си пощальон, дошъл да му донесе пратка. Решението на Хонорин Тук било посрещнато със смесени реакции – ту недоволство, ту сдържано одобрение от страна на получателите, и бурен ентусиазъм от страна на пощенските служители. Настанал небивал разцвет на пощите. Пощальоните ревностно изпълнявали своите задължения, никога не пропускали да доставят пратка, а понякога дори забравяли да я връчат при първото посещение, та се връщали да го сторят на следващия ден. От онова време датира и песничката, превърнала се в нещо като неофициален марш на пощенските служители:
В дъжд и суша, в пек и мраз
пощальонът е при вас,
затова не се бавете,
а трапеза пригответе
и на бялата покривка
предложете му с усмивка:
питка с ким, парче сланина,
мед – направо от пчелина,
наденички – по-дебели,
ябълки – добре узрели,
малко пресни зеленчуци,
сирене – на едри буци,
тъмно пиво – пълна кана,
жълта дъхава сметана,
баница – поне за трима,
и каквото още има.
Не ще и дума, песничката е шеговита и отразява по-скоро мечтите на пощальоните, отколкото реалното положение на нещата. Но професията им бързо станала търсена и уважавана, и си останала такава до времето на младия помощник пощальон Галдо Бързолък, когато започва нашият разказ.
За ИстаритеИстари е другото название на вълшебниците, изпратени в Средната земя от всемогъщите Валари, за да се борят срещу злото, останало от Черния враг Моргот, както и срещу възраждането на Мрачния владетел Саурон. В едно от своите съчинения “Джаррет” ни разказва накратко за тях. Червената книга споменава имената на трима вълшебници: Гандалф Сивия, известен още с името Митрандир; Саруман Белия, наричан също тъй Курумо; и Радагаст Кафявия, с елфическо име Айвендил. От текста на Червената книга един читател би останал с впечатление, че не съществуват други, освен тях. Ала в момента на своя сблъсък със Саруман избухливият Гандалф неволно дава воля на езика си и споменава за Ордена на вълшебниците. Предводител на този орден дотогава е Саруман. Простата логика обаче подсказва, че подобен орден едва ли може да се състои от предводител и двама членове. И наистина, на друго място “Джаррет” разкрива, че вълшебниците са всъщност петима. Там той споменава имената на двамата тайнствени “Сини вълшебници” – Алатар и Паландо.
Според твърденията на “Джаррет” съдбата на тези двама вълшебници е неизвестна – те заминали на изток и никой не узнал какво е станало с тях. Можело само да се предполага, че те тайно са подкопавали властта на Саурон над тамошните народи. По всяка вероятност, казва ни “Джаррет”, те са се провалили, както са се провалили Радагаст и Саруман, макар и по друг начин. Подобна версия обаче поражда определени съмнения. В нея за пръв път се сблъскваме с откровено признание на мъдреца, че не знае нещо. Освен това изглежда повече от невероятно Валарите да са избрали своите пратеници толкова неудачно, че от петима само един да не се провали. Може и тъй да е, но в словата на “Джаррет” сякаш се крие лукава закачка. Далеч по-правдоподобно е той да крие нещо от такава изключителна важност, че да го знаят само малцина избраници.
За Истарите ни е известно още, че те се явявали в облика на стари, но енергични и крепки люде, скитащи из цялата Средна земя. Могъществото им било ограничено и за това има причина. В своя прочут трактат “Силмарилион” “Джаррет” ни разказва за Първата война на Валарите срещу Моргот и за страшните бедствия, породени от нея. Въпреки победата си, Валарите осъзнали, че всемогъществото им има граници: приложено с пълна мощ, то би превърнало обитателите на Еа в играчки без воля, а замисъла на Еру Илуватар – в нелепа и безцелна комедия. Защото тъй бил повелил Единственият: Първородните и По-младите сами да решават своите съдбини.
Затова когато Саурон възжелал да заеме мястото на низвергнатия Моргот, Валарите не повторили предишната грешка, а пратили петимата Истари да разбудят борческия дух на елфи и люде, та свободните народи на Средната земя сами да се възправят срещу злото. Трябвало обаче да ги опазят от изкушението да използват могъществото си в труден час. И това било постигнато, като Истарите загубили по-голямата част от своята мощ, както и много от спомените си за живота в Блаженото царство. Само понякога, в най-страшни премеждия, загубената сила и памет се връщала при тях (нека си спомним битката на Гандалф с Балрога) и те ставали такива, каквито били в действителност – безсмъртни и лъчезарни създания на Единствения. Именно в такива моменти от устните им се отронвали странни и загадъчни слова – като например споменаването за Тайния пламък на Анор.
Но най-често Истарите почти не се различавали от обикновените хора. Бихме могли да кажем, че всеки вълшебник носел тежък товар, за да не може да използва истинските си сили. И товарът бил толкова по-голям, колкото по-могъщ бил един или друг от тях.
Може би именно този товар обяснява някои странни факти – например това, че след намирането на Пръстена те векове наред не усетили нито неговото завръщане, нито появата на Саурон в Дол Гулдур. Макар че без съмнение нещо ги е теглило към него. Не случайно Радагаст обитавал в покрайнините на Мраколес, Саруман решил да се засели в Исенгард, а Гандалф нерядко се скитал към Лориен и Рохан – все места, не чак толкова далечни от Перуникови поля.
А може би има и друго обяснение – изумително обяснение, което откриваме в Ръкописа от Бялата кула…
За Ръкописа от Бялата кулаВъпреки названието си, Ръкописът от Бялата кула представлява не един, а множество документи, сред които срещаме спомените на Еланор Прекрасната, дъщеря на майстор Самознай. Известно е, че тя за последен път е видяла Самознай в края на септември 1482 г. от Л. Г., преди той да изчезне завинаги. Нейният разказ обяснява много неща за произхода на Ръкописа от Бялата кула, затова го привеждаме тук почти дословно, с леки редакторски съкращения.
Макар че още през 1451 г. напуснах Хобитово и се преселих при съпруга си Фастред в Зелени кът на Далечните ридове, аз редовно гостувах на родителите си в Торбодън. По-горе вече описах техния дълъг и щастлив живот. Сега обаче ще се спра на последните събития от участта на клетия ми баща, които – по една или друга причина – останаха неизвестни за широката публика. Дълго мълчах, ала днес, когато вече сама наближавам края на своя живот, разбирам, че не е редно да пазя една тъй важна тайна.
Както е известно, баща ми бе избиран за Кмет на Графството цели седем пъти – рекорд, ненадминат от никого преди или след него. Макар че тази служба често го изморяваше с множеството си задължения, той я изпълняваше старателно и усърдно, със същата търпелива упоритост, с която работеше в градината на Торбодън (където до края на своя живот не допусна друг градинар). Но когато през 1476 година приключи седмият му мандат, той категорично отказа да се кандидатира отново. Достатъчното си е достатъчно, скъпа, каза ми той. Вече съм на деветдесет и шест, тия обществени задължения взеха да ми идват множко. Пък и време е да дам възможност на по-младите да покажат на какво са способни.
Въпреки увещанията, баща ми удържа на думата си. Той напусна кметския пост и през следващите шест години се отдаде изцяло на две неща – градината в Торбодън и майка ми. Казвала съм го много пъти и ще повторя още веднъж: никога не съм виждала тъй нежна обич и преданост между две сродни души като онова простичко, ала неизмеримо силно чувство между тях двамата. Именно затова когато майка ми напусна белия свят след кратко боледуване през 1482 година, баща ми бе съсипан. През следващите една-две седмици го виждахме да броди като сянка из Торбодън, загубил всякаква воля за живот. Отначало се опитвахме да го утешим, сетне разбрахме, че това е безсмислено. Той просто гаснеше, достигнал края на своя щастлив и дълъг живот.
Тъй се случи, че семейни задължения ме принудиха временно да се върна в Зелени кът. Оставих баща си на грижите на Робин и Том, които, като най-млади от всички ни, бяха приели доброволно и с радост грижата за нашите родители. Ала още преди да минат две седмици, получих от Робин писмо да се върна веднага. Обзета от най-лоши предчувствия, аз незабавно потеглих към Хобитово, без дори да подозирам какво ще заваря там.
За мое учудване баща ми изглеждаше по-бодър и енергичен, отколкото го бях оставила. Но в поведението му се бяха появили странности и именно те бяха причината да ме повикат обратно. Нещо му става, сподели с мен шепнешком Том. От няколко дни обикаля из къщата, чука с пръсти по стените и все си мърмори: “Онзи млад хаймана Санчо май ще излезе прав”.
Скоро чух тия думи със собствените си уши и отначало помислих, че разсъдъкът на клетия ни баща се е помътил. Но като най-голяма от всичките му деца, аз бях израснала с разказа за великите събития от неговата младост и бързо разбрах какво има предвид: той говореше за забавния епизод от рождения ден на стария господин Билбо, когато Санчо Гордокрак започнал да копае в големия килер, търсейки скрити съкровища. След като споделих тази своя догадка с Робин и Том, тримата единодушно решихме да не се месим – според нас ставаше дума за безобидна старческа мания, която ако не друго, то поне създаваше занимание на баща ни и го разсейваше от скръбта.
Не му попречихме и в онзи ден, когато той затвори всички врати и коридори към големия килер, и отвътре долетя дрънчене на инструменти. Какво толкова, казахме си, най-много да повреди стените – твърде дребна цена за спокойствието му.
Но какво бе нашето изумление, когато след три дни – през които прекъсваше работата само за да отскочи до трапезата – баща ни излезе от килера, носейки тежка старинна кожена чанта, изцапана с мазилка и пръст. Без да отговаря на въпросите ни, той отиде в кабинета на господин Фродо (както винаги го е наричал, макар че кабинетът отдавна му принадлежеше заедно с целия Торбодън) и се заключи там. Побързахме да надникнем в килера. В стената му зееше широка дупка с гладки стени – очевидно скривалище, където неизвестно откога бе лежала странната чанта.
През следващата седмица баща ни престана да идва и в столовата. Спеше и се хранеше зад заключени врати в кабинета и единствено аз, когато отивах да му нося храна, можех да видя с какво се занимава. Върху бюрото лежеше дебел ръкопис от пожълтял пергамент и баща ни четеше усърдно избелелия текст, изписан със ситен, красив почерк. Разбира се, ние с Робин и Том бяхме заинтригувани до краен предел и правехме най-фантастични догадки относно характера на ръкописа. Ала не можехме и да подозираме как ще завърши всичко.
Кризата настана точно на седмия ден. Иззад вратата на кабинета долетя сърцераздирателен вик и ние се втурнахме натам. След като дългото ни тропане не даде резултат, видяхме се принудени да изкъртим вратата и заварихме клетия си баща зад бюрото. Той представляваше ужасна гледка – пребледнял, разчорлен, с широко разтворени очи. Фаталният ръкопис лежеше пред него, изчетен – доколкото можех да преценя – някъде до половината. Баща ни стискаше главата си с две ръце и шепнеше с глас, в който долавяхме непоносима болка: “Горкият, горкият! Да изтърпи толкова, а аз… Как можах да бъда тъй жесток! Но откъде можех да зная? Откъде?”.
Понечихме да го отнесем в леглото, но той не се съгласи, докато не обещахме да положим до него и чантата с ръкописите (защото се оказа, че освен големия ръкопис, в нея има и още няколко по-малки). За наше облекчение малко по-късно той се успокои и заспа, прегърнал скъпоценната чанта.
През следващите дни здравето му постепенно се подобри. Той явно се опомняше от потресението, макар че продължаваше да говори несвързано за някакъв страдащ клетник, към когото бил проявил грубост и дори жестокост. Не знам за Робин и Том, но лично аз не можех да повярвам в това, тъй като познавах баща си като изключително любезен, добросърдечен и състрадателен хобит.
Болестта на баща ни трая около десет дни, през които той успя да изчете ръкописа докрай. Една сутрин, когато се събудих, излязох на двора и го видях да оседлава любимото си пони Бил – кръстено на името на онзи предишен Бил, за когото са чували всички познавачи на Войната за Пръстена. Беше съвсем рано, Робин и Том още спяха, и аз се поколебах дали да не ги събудя. Реших обаче първо да поговоря с баща си. Когато го попитах накъде смята да тръгне, той въздъхна и отговори: “Мила ми Еланор, никога не знаем кога светът ни ще се преобърне с главата надолу. Знам, мнозина ме смятат за скромен, ала тайно в сърцето си винаги съм се гордял прекомерно, дето в онези страшни години помогнах на господин Фродо. И ето че днес си плащам за тая гордост. Защото се оказа, че е имало един по-голям герой от всички нас, а аз съм постъпвал с него така, както не бих постъпил и с най-злия си враг. Не се плаши, скъпа, но откакто узнах това, за мен няма място на този свят. Отивам към Сивите заливи и дано Кирдан още е там, та да ме отведе с кораб към онази страна, где няма скръб. Макар и съвсем скромен, аз все пак също бях за малко Носител на Пръстена. Знам какво ти се иска, момичето ми – да викнеш момчетата и да ме задържите насила. Недей. Татко ти не си е изгубил ума. Просто пътят никога няма край, както обичаше да казва господин Билбо. Само дето не съм и подозирал, че това се отнася и до началото. Ако ме обичаш, мила, тръгни с мен. Заедно да вървим към Зелени кът, а оттам… каквото ни е отредила съдбата”.
Оставих на Робин и Том бележка, че заминаваме за Зелени кът, после поехме на запад. Не ще и дума, че децата и съпругът ми Фастред посрещнаха татко с радост. Той остана да ни гостува две седмици, през които сякаш отново беше предишният Самознай Майтапер – весел, сърдечен и разсъдлив. По това време ми подари Червената книга, с която не се разделяше никога, и заръча да я съхранявам за потомството. Сетне, в края на втората седмица, – беше 22 септември – той отново оседла понито и ме помоли да не го изпращам. Ала след като знаех какво си е наумил, аз не издържах и тайно тръгнах след него. Видях го да спира в подножието на Стражевите хълмове и да тръгва нагоре пеш, носейки на рамо проклетата чанта. Аз останах да чакам, прикрита в храстите недалече от понито. След два часа татко се върна без чантата – очевидно я беше скрил някъде горе, може би в старинната кула, за която разказват, че от нейния връх се виждало морето. Той яхна понито и бързо потегли по пътя за Заливите. Уви, аз бях допуснала грешката да го последвам пеш и тъй като вече не бях в първа младост (през онази година навърших шейсет и една), скоро изостанах. На един завой го зърнах за последен път, сетне той изчезна между дърветата.
По-късно мнозина ме упрекваха, че не съм го задържала. Аз обаче вярвам, че мечтата на баща ми се е сбъднала и днес той е нейде далече отвъд Морето, при онези, които най-много обичаше – господин Фродо, старият господин Билбо, Гандалф Белия и прекрасната Галадриел.
Мемоарите на Еланор били публикувани след нейната смърт под заглавието “Моят баща Самознай” и мнозина хобити смятали цитирания епизод за старческа измислица. Нейният внук Хам Милочедов обаче не споделял това мнение и през 1513 г. от Л. Г. заедно с трима приятели решил да тръгне по дирите на тайнствената чанта. Естествено, издирването им започнало от споменатата кула на Стражевите хълмове. След като изследвали внимателно вътрешните стени на приземния етаж, те зърнали върху един от камъните руната “Г”, надраскана с нещо остро. Знаейки, че това е знакът на Самознай*, четиримата се захванали да изкъртят камъка, който се оказал не зазидан, а само заклещен на място с дребни камъчета и засъхнала глина. Не след дълго усилията им се увенчали с успех. Старинната чанта наистина лежала в набързо издълбана вдлъбнатина зад камъка.
* Както се посочва в Червената книга, фамилията Майтапер всъщност е превод от хобитовото Галбаси. Някои от съвременниците на Самознай споменават за неговата простодушна гордост, че има същия подпис като Гандалф Белия.
Въодушевени, търсачите на съкровища се върнали в Зелени кът и тайно започнали да четат загадъчния ръкопис. Ала когато стигнали до края му, те единодушно решили, че той трябва да бъде съхранен ако не в тайна, то поне скрит от повечето читатели и да е достъпен само за най-мъдрите познавачи на Червената книга. И без съмнение тези четирима младежи имали право. Защото тайните на Ръкописа от Бялата кула хвърляли изумителна и тревожна светлина върху най-великите събития на Третата епоха, както скоро ще разбере търпеливият читател.
Хм…
Куп приветствия за появата на блога… и нито един коментар за втория пост. Май обърках крачката още от самото начало.
Я да пробвам по друг начин – с малко майтап. Ето ви мъничък откъс из ненаписаната книга “Хаджи Филю. Приключенията на един невероятен българин”.
Веднъж Димитър Благоев (Дядото) разговарял на връх Бузлуджа с Хаджи Филю и му обяснявал големите достойнства на социализма. Като възпитан човек, Хаджи Филю дълго мълчал и слушал, ала накрая не издържал и малко грубичко рекъл:
- Я надуй, Дядо, кавала.
Минаващият Ботев чул тия думи и толкова ги харесал, че написал по тях цяла поема.
В неделя реших да взема малко банички от полуготовите (беше доста топло да се занимавам с кори, пък и рано сутрин) на Белла. Не помня откога не сме купували тези продукти, но последния път преди години си бяха съвсем окей, дори бяха в прозрачна опаковка за да знаеш какво купуваш. Е да ама вече не са. Освен това съвсем явно са неправилно дистрибутирани из мрежата, защото един път размразени, замръзват под формата на топка и няма никакъв вариант да спазиш “от фризера във фурната”.
Така де, почти три лева на вятъра и децата без банички. Не помага и писане на мейла на Белла България. Раздела в сайта им “Социална отговорност”, явно са го направили за да мине ISO сертификацията и нищо повече. Майната му на клиента, все някой ще се спъне в нашите продукти със шарени опаковки. Като гледам търговските марки, май само Сачи пазаруваме от време на време, поне досега.
Правилната дистрибуция и предлагане на продуктите нали в крайна сметка са грижа на производителя? Всеки, който държи на качеството си – внимава кой и как дистрибутира, съхранява и предлага продуктите ти; не изпраща в коша мейли от клиентите си (или ако го прави, не слага гръмките социални отговорности най-горе).
Криза ли?
Още може!!
– edit –
От Белла България се свързаха с мен още вчера.
Изненадан съм приятно. Чакаме развитие.
– edit2 –
Три дни по-късно, всичко е наред с казуса.
Белла България правят много приятно впечатление с реакцията си.
Днес се срещнах с човек от екипа им и продукта ми беше подменен (и разбира се беше мигновено излапан, след връщането от Балчик).
Дано повече компании се отнасят по този начин с разбиране към клиентите си!



понякога, в най-неуловимия миг преди разбуждането и съня, ме залива вълна от зловеща несигурност – всъщност сън ли беше това или реалност? когато сънят е бил красив, ярък, наситен, с отчетливо усещане за реално преживяване, се изгубвам между понятия и възприятия за разликата между тези две „реалности“. иска ми се дори да поостана в онази – другата действителност – в която съм творец и мога всичко (да плувам като делфин или да летя, асансьорите да нямат последен етаж, да бягам на забавен кадър или да слизам по стълби без стъпала), но внезапно „истинската“ реалност избликва с рязък телефонен звън и се настанява господарски в ума ти, склонявайки те да забравиш онази „другата“…
няма как да не се възхитя на Inception. великолепен актьорски състав. драматично изследване на лабиринтите на сънищата. неочаквано преброждане на сън в съня. обсебващо търсене на Генезиса - началната точка на всяка идея…
повечето хора ще нарекат филма откровен шедьовър, вероятно ще има и такива, които изобщо няма да го разберат. всичко се свежда до индивидуалното ниво на зрителя, до концепциите му за света, живота и смъртта в собственото му съзнание и пластовете под него. за мен безспорният талант на Кристофър Нолън – режисьор и сценарист на филма, се таи в брилянтното преплитане на вече споделени от други умове подобни идеи, за да конструира своята собствена и оригинално поднесена визия за материята. ще разберете какво имам предвид, ако сте разгръщали Отвъд разума на Ричард Бах, или сте запознати с Разговорите на Нийл Уолш с Бога или пък с идеите на Азимов в Роботите и империята. във всички тях (а сигурно и в много други произведения), подобно на пъзелчета се откриват късчета от Генезис. може би всички те с времето са се насложили в подсъзнанието на режисьора, за да изкристализират в една обсебваща, подобна на устойчив вирус идея – създаването на Inception… което прави филма наистина гениална проекция на „истинския“ живот… и задава един много важен въпрос: възможна ли е истински „оригиналната“ идея в нашия свят (като чист творчески импулс) или всичко се свежда до пречупване на вече съществуващото? (и най-вече – съществуващо къде…)